Зад къщата имаше обор с бик и три крави; имаше също и зимник под едни големи дървета, които го поддържаха хладен. Вътре откриха богати запаси телешко, бекон, свинско и овче — достатъчно за изхранването на пет пъти по-голямо семейство в течение на една, две, а може би дори три години. Имаше също масло и тенекии сирене, както и големи метални ведра за мляко.
На четвъртата сутрин Дрю Ериксън лежеше в леглото и гледаше косата. Знаеше, че е време да се захваща на работа — на голямото поле го чакаше зряло жито; беше го видял с очите си и не искаше да го пропилее. Три дни безделие бяха достатъчни за всеки мъж. Стана при първия признак на утрото, взе косата и навлезе в полето, като я държеше пред себе си. Вдигна я и замахна.
Полето беше голямо. Прекалено голямо за един човек. И въпреки това само един човек се бе грижил за него.
В края на първия ден се върна с преметната през рамото коса и объркано изражение. Никога досега не бе виждал подобно поле. Зрееше на отделни части, всяка различно от останалите. Пшеницата просто не растеше по този начин. Не каза на Моли. Не й каза и за другите неща за полето. Например за това как житото изгниваше само няколко часа след като го бе окосил. И това не биваше да се случва. Не беше кой знае колко разтревожен. В края на краищата разполагаха с предостатъчно храна.
На следващата сутрин на мястото на окосеното жито, което бе оставил да гние, бе покълнало ново и от земята надничаха малки зелени стръкчета с мънички коренчета.
Дрю Ериксън потърка брадичка, зачуден как може да е станало това и каква полза има от него — не можеше да го продаде. На два пъти през деня ходи до хълма, където бяха погребали стареца, колкото да се увери, че е на мястото си; може пък да му подхвърлеше идея за полето. Погледна надолу и видя колко много земя притежава. Полето се простираше три мили в едната посока към планините и бе широко около два акра; едни части тъкмо покълваха, други бяха със златни класове, трети — зелени, а четвърти — ожънати от самия него. Старецът обаче не казваше нищо за това; сега върху лицето му имаше прекалено много камъни и пръст. Гробът стоеше под лъчите на слънцето и вятъра, обгърнат в тишина. И Дрю Ериксън се връщаше при косата, изпълнен с любопитство и задоволство, защото му изглеждаше важна. Не знаеше защо точно, но определено бе. Много, много важна.
Не можеше да остави житото така. Винаги узряваха нови участъци. Замисли се и заговори на глас:
— Ако го кося през следващите десет години както зрее, май няма да мина два пъти през едно и също място. Ама че грамадно поле. — Поклати глава. — И просто си зрее. Точно колкото мога да окося за един ден. И остават само зелените класове. А ето че на следващата сутрин е готов друг участък…
Беше ужасно глупаво да коси пшеницата, щом гниеше толкова бързо. В края на седмицата реши да зареже полето за няколко дни.
Остана да лежи до късно в леглото, заслушан в тишината на къщата; тишина, която нямаше нищо общо със смъртта, а с изпълнения с благополучие и радост живот.
Стана, облече се и бавно изяде закуската си. Нямаше да ходи на работа. Излезе да издои кравите, изпуши една цигара на верандата, поразходи се из задния двор, след което влезе в къщата и попита Моли накъде е бил тръгнал.
— Да издоиш кравите — каза тя.
— О, да бе — каза той и отново излезе. Откри кравите с пълни вимета, издои ги и отнесе ведрата в зимника, но мислите му бяха заети с друго. С пшеницата. С косата.
Цяла сутрин седя на задната веранда и свиваше цигари. Измайстори лодка-играчка за малкия Дрю и втора за Сюзи, после изби част от млякото на масло и източи суроватката, но слънцето неумолимо печеше главата му. Тук направо го изгаряше. Не му се обядваше. Все гледаше пшеницата и как вятърът я огъва и вълнува. Ръцете му се свиваха, пръстите му, поставени на коляното му, докато седеше на верандата, неволно стиснаха празния въздух. Дланите го сърбяха и пареха. Стана и ги избърса в панталоните си, пак седна и се опита да свие цигара, но не успя, вбеси се и я захвърли, като мърмореше проклятия. Имаше чувството, че са му отрязали трета ръка или че току-що е изгубил нещо от себе си. Нещо свързано с дланите и ръцете му.
Чу шепота на вятъра в полето.
Към един часа̀ влизаше и излизаше от къщата, все сновеше напред-назад, чудеше се дали да не прокопае канал за напояване, но през цялото време си мислеше за пшеницата и за това колко зряла и прекрасна е, как жадува да бъде ожъната.