Добри Жотев
Косена
Стоян Белишки впрегна конете и ги подгони да доведе попа от съседното село — жена му доживяваше последните си часове. При болната остана връстницата й Ранча. Тя седна на трикрако столче до одъра, оправи смъкналата се черга и съчувствено попита:
— Косено, боли ли те нещо?
Болната се загледа в тавана.
— Мани ти болките, Ранчо, оня че се изсипе!
— Кой?
— Не видиш ли? Един космат гявол, от пъкала, мъкне цела планина дърва?
— Какви дърва, мари?
Косена опита да се разсмее, но смехът й изби в кашлица:
— Е, па, дърва за моя казан. У него че врим — грешна съм!
Ако не познаваше добре своята връстница и неуморима шегаджийка, Ранча щеше да си помисли, че болната бълнува. И въпреки това й стана страшно, та я укори:
— Немой така, сестро! Сега ли е време шега да си биеш!
Косена пребърса с длан изпотеното си чело. В двора изтрополя каруцата и подир малко при двете жени влязоха Стоян Белишки и попът. Божият служител бързаше — предстояло му да ходи още в три села. Имал да отслужи два маслосвета и да кръсти дете. Беше припрян и алчен поп. За най-дребното нещо искаше да му се плаща и предплаща било в пари, било в натура.
За предстоящата изповед Белишки събра от полозите на кокошките колкото яйца намери и ги сложи в дисагите му. След като получи платата си, попът изгони безцеремонно Стоян и Ранча, повдигна болната да седне на леглото, прекръсти я и начена изповядването:
— Каквото имаш да казваш, казвай го — бързам!
Косена го погледна право в очите:
— Отче, нема защо да се изповедвам, праведна съм.
— Жено — тросна се отецът, — няма праведен човек на грешната земя. Думай, не ми губи времето!
Болната попи с кърпа сплъстената си от пот коса.
— Е, щом толкова настояваш, да ти кажем — грехът ми е, щото съм се родила.
— Не гневи господа, нещастнице! За тия приказки в ада ще идеш!
Пътницата за оня свят се усмихна горчиво:
— Бог не знам, ама тебе разсърдих… Гледам те, отче, и си мислим, нема ли да е по-добре да те изповедам, я?
— Ти? Мене? — изненада се най-искрено попът. — Мене само бог може да ме изповядва!
Болната присви очи:
— И прощава ли ти греховете?
— Прощава ми ги, я.
— И те оставя да си попуваш?
— Оставя ме, защо да не ме оставя?
Косена се отпусна на леглото и постави сухите си ръце върху завивката.
— Е, щом те оставя, по-арен човек от господа нема.
Отецът премига ситно, пребледня, вдигна ръчицата си, извика „анатема“ и изскочи от стаята. На двора взе единия кон на Стоян Белишки, яхна го и сърдито препусна към следващото село.
Пред Косенината къща се събираха хора. По старинен обичай те искаха да се простят с умиращата и да й кажат какво да предаде на техни близки покойници, когато отиде на оня свят.
Пръв се яви пред болната Вълкадин. Той беше най-заможният човек в селото. Гледаше всички отвисоко и все намираше сгода да унижи съселяните си. Често вмъкваше в речта си думите „понеже, защото“ и „такааа“ като свидетелство за неговото достолепие, богатство и умност. Може би пак по същата причина, макар и доста възрастен, имаше любовница, вдовицата Рилка.
Влезе при болната с астраганен калпак, който носеше, когато отива в града или на празненства. Без да сяда, извади от джоба на жилетката топчестия сребърен часовник, погледна го и започна изтежко:
— Такааа! Понеже, защото ти, Косено, си пътница, дойдох да ти предадем некои работи за баща ми. Като що знаеш, но беше човек на место. Сигур на оня свят се пита какво съм, що съм. Такааа! Та видиш ли го…
Пътницата го прекъсна:
— Нема да го видим, Вълкадине.
— Защо да не го видиш?
— „Понеже, защото“ — имитира го Косена, — като що рече, он бил човек на место… и е у рая. А мене свети Петър у пъкъла че ме прати.
Чорбаджията нямаше никакво чувство за хумор и прие думите й съвсем сериозно:
— Ти, Косено, си само за пъкъла, верно кажеш. Ама щом вече се изповеда, милостив е господ, че ти прости сичко. Кажи на тате: Вълкадин е човек на почит, понеже, защото е по-умен от сички у село.
Болната се усмихна:
— Че му кажем, Вълкадине. А он като човек „на место“ знае: Нане е умен, понеже, защото Вуте е улав!
Вълкадин приглади доволно мустаците си.
— Такааа! Предай на баща ми нещо много важно — намислил съм да купим вършачка. А купим ли вършачката, че станем най-богатият човек у целата околия.
Косена простена едвам чуто и пое тежко въздух:
— Сичко че му предадем. И отсега още знам що че отговори баща ти.
— Откъде може да знаеш? — подсмихна се високомерно чорбаджията. Жената си е жена, дългокоса, ама плиткоумна.
— Щом ти кажем знам, значи знам — постоя болната.