— Е щом толко знаеш, кажи да чуем!
Косена се понадигна на лакти:
— Баща ти че отговори: „Кога гладът човешки не е у корема, а у главата — насита нема.“
Вълкадин си излезе доволен и от свършената работа, и от женската глупост.
На двора хората чакаха ред. Чорбаджията ги изгледа от своя връх и излъга, че болната пожелала да влезе вдовицата Рилка. Тя се смути, но той щедро я избута към вратата.
Още с влизането си Вълкадиновата любовница заплака:
— Прощавай, сестрице, ако съм ти некогаш нещо накриво рекла!
— Простено да ти е, Рилке — отвърна на пресекулки болната. — И крива дума да си ми рекла, от слаб акъл е било. Инак си арна, та от арност никаква те нема. На мъжа ти ли нещо да кажем? Жал ми е за него, млад и зелен си умре!
Вдовицата заплака още повече и занарежда:
— Те, колко години откога си отиде Ваклин, абер не съм му пратила. Кажи му, сестрице, изгледах децата, пораснаха вече, ама едно с едно не са свет. Най-големият син войник отиде. Турили го там сеновал да варди. А он с цигара сеновала пусти запалил. По-малечката слугиня у София се цани. Она па на гражданка се прави. Това лето дойде и едни думи мели, не ги разбирам. Гледа накъде гробищата и каже: „Мамо ма, кое е туй непознато за погледа ми място?“ Ядосах се и й рекох: „На това место мама че ми те закопа, черко.“
Най-малечкият син на училище тръгна… Не знам що му е било работа, та у ушето зърно от грах си заврел. Убаво, ама пустото зърно корен пуснало и порасло. Утре, сестрице требе на доктор да го водим… Кажи сичко на Ваклин да го знае…
Косена я слушаше разсеяно:
— Сичко че му кажем, Рилке! Само нема да му кажем за любовника ти Вълкадин.
Рилка се смути, но болната я погледна ласкаво:
— Я ме подигни малко да седнем! Така. А сега слушай да ти кажем на ухо: тая работа, любовта де, не е грех!
— Не е ли? — изуми се вдовицата.
— Не е, я! Помисли малко! Може ли това, що ни ражда, да е грех?
Рилка примига неразбиращо, а Косена додаде:
— Нищо нема да кажем на Ваклин. Он е мъж — не ги разбира тия работи! Абе, ако питаш мене, и жените дип-дип не ги разбират!
Вдовицата излезе объркана, но и утешена.
Вън се караха. Старчето Зарко припираше да влезе при Косена — имал да й предаде важни работи. Това парцаливо старче беше скъперникът на селото. За него се знаеше една весела история. Няколко години преди да се разболее Косена, станал обменът на парите. Селяните отишли в околийския център и кой колкото лева имал, предал ги, за да получи нови. Неграмотният Зарко не бил и чул за подобно нещо. Съседите го подсещали няколко пъти, но той се размотавал, докато станало късно.
Един ден банковите чиновници видели да влиза някакво старче с чувал на рамо. Попитали го какво има, а старчето рекло скромничко:
— Те, носим малко парички да ги мените.
След казаното свалил чувала от гърба си и изсипал банкнотите на пода. Като видели това, чиновниците получили нещо подобно на стрес и се развикали:
— Дядооо, какво си направил, срокът мина, парите ти вече не важат!
Старчето Зарко примигал, дори се ядосал и заявил:
— Вам ако не важат — мене си важат.
После напъхал банкнотите в чувала, нарамил го, върнал се в схлупената си къщичка и ги наредил на старото им място — под сламеника.
Упорит беше Зарко и чакащите го оставиха да влезе при пътницата за оня свят. Щом го видя, болната се привдигна и поиска вода. Той поднесе дулото на стомната до устата й. Косена отпи глътка и продума делово:
— Кажи!
Старчето закрачи напред-назад из стаята.
— Да речеш на баща ми — много съм му сърдит! От войната донесе жълтици. Умре и дума е продума къде ги е закопал.
— Погрижил се е за тебе баща ти — сгърчи болезнено лице Косена, — под сламеника щел си да ги туриш, само да те убиват.
— Това си е моя работа — тросна се Зарко.
Болната притвори клепачи:
— Не се ядосвай! Че кажем на баща ти да ти се яви некоя вечер на сън и да ти посочи къде е закопал жълтиците.
Както шареше напред-назад, старчето Зарко се закова на място:
— Ама думата — дума!
След него се заредиха останалите. Неусетно свечери. Изведнъж хората на двора се разтревожиха — високо някъде под небето прелитаха навяци. Тези навяци според поверието представляваха превърнали се в птици души на умрели некръстени бебета. Преминаваха през ранна пролет и късна есен и понякога изпиваха кръвта на малки деца. Издаваха звуци подобни на бебешки плач. Когато прелитаха, цялото село излизаше да ги слуша със страх. И сега събраните пред къщата на Косена селяни гледаха нагоре, а майките на невръстните дечица хукнаха към домовете си.
Косенината дружка Ранча връхлетя при болната: