Джанвърт сви в обратна посока. Малко по-надолу тунелът завършваше с висока арка, зад която се виждаха ярки светлини, многобройни машини и хора, които ги обслужваха. Джанвърт не посмя да промени посоката и влезе в широката зала с нисък таван, безброй машини и различни полуготови елементи, подредени на пода. Сред машинарията разпозна струг, някакъв вид щамповъчна преса (таванът над нея бе прорязан и гойния й край се губеше в отвора), още няколко вертикално-пробивни машини, с приведени над тях работници — вниманието на всички, мъже и жени — бе изцяло погълнато от работата. Никой не поглеждаше към него. Миришеше на смазочно масло и нагорещен метал. Приличаше на най-обикновен цех, ако се изключеше фактът, че всички работници бяха съвсем голи. В проходите между машините се движеха ръчни колички с подредени вътре метални предмети с неразгадаемо предназначение.
Джанвърт се помъчи да си придаде замислен вид и закрачи из помещението, надявайки се, че ще открие изход в другия му край. Постепенно забеляза, че за разлика от по-рано, вече имаше известен интерес към него. Една жена дори заряза своя струг, приближи се до него и подуши лакътя му. Джанвърт опита да я отпрати с обичайното свиване на ръцете, погледна надолу и забеляза, че кожата му е плувнала в пот. За Бога, нима я беше привлякла миризмата на пот?
Вече наближаваше отсрещната стена, а все още не виждаше никакъв проход в нея и това го обезпокои. Тъкмо когато си помисли, че е попаднал в капан зърна една плъзгаща се врата, която му напомняше за вратите на тунела, по който се беше изкачвал преди известно време. Вратата беше като тъмна черта в относително по-светлата стена, но когато дръпна ръчката, тя се плъзна встрани. Джанвърт прекрачи спокойно прага, сякаш го правеше безброй пъти на ден и затвори вратата зад себе си. Отново беше в познатия тунел, който вдясно се издигаше нагоре. Ослуша се, за да провери, дали и други не използват тунела, не чу нищо и се заизкачва.
Гърбът и краката му се бяха схванали от умора и Джанвърт неволно се зачуди, колко още ще издържи. Стомахът му беше като опустошен кладенец, устата и гърлото му бяха съвсем изсъхнали. Единственото, което все още му даваше сили, беше отчаянието. трябваше по някакъв начин да избяга от това чудовищно място.
58
„Из Кошерния наръчник: Химическите активатори, които са в състояние да предизвикат предварително програмирана реакция при един определен обект от даден животински вид трябва не само да са многобройни, но и многообразни по действие, вътре в рамките на всеки отделен активатор. Смело можем да заявим, че така наречената рационална част на съзнанието при животното, наречено човек, не е непреодолима бариера за подобни активатори и може да се разглежда само като временен праг. Веднъж преодолее ли се съпротивата на съзнанието, активаторът е свободен да извърши своята функция. Именно тук, в тази област, която някога са смятали изключително за царство на инстинкта, ние, от Кошера, открихме нашата най-могъща обединяваща сила“.
Хелстрьом стоеше в наблюдателното гнездо, под кошерния символ, който в превод означаваше: „Използвай всичко — не изхвърляй нищо“. Наближаваше три след полунощ и той отдавна бе изгубил надежда, че ще успее да подремне.
— Забелязахте ли промяната на налягането — посочи един от наблюдателите. — Отново е проникнал в аварийната вентилационна система. Как го прави? Бързо! Вдигнете тревога. Къде е най-близката издирваща група?
— Защо просто не блокираме вентилационния тунел, ниво след ниво? — попита раздразнено Хелстрьом.
— Разполагаме с издирващи групи само колкото да затворим десетина етажа от системата — обади се един мъжки глас отзад.
Хелстрьом присви очи и погледна в здрача зад него, опитвайки се да определи кой бе заговорил. Дали не беше Ед? Нима толкова скоро се беше върнал от обхода на външните патрули?
По дяволите този Джанвърт! Притежаваше невероятно изобретателен ум. Убити и ранени работници, безредици и объркване — като следствие от преминаването му, растящата тревога на членовете на издирващите групи — всичко това даваше пряко отражение върху равновесието на Кошера. Години щяха да минат преди да изличат докрай всички следи от тази нощ. Джанвърт беше завладян от ужас, естествено, и химическите последици на този ужас се разпространяваха из целия Кошер. Колкото повече работници получаваха тези сигнали от човек, който хормонално идентифицираха като свой, толкова повече нарастваше пълзящата лавина на страха. Ако не го заловят, кризата съвсем скоро можеше да излезе из под контрол.