Хелстрьом подаде бърз сигнал „успокой се“, Салдо замълча и той продължи: „Събери всички възможни сведения за проекта. Искам да изготвиш подробен доклад, в който да уточниш какви точно дребни детайли остава да бъдат изяснени. Ще се явиш лично при мен.“ Той даде сигнал за приключване на разговора и се обърна.
Кошерът най-сетне разполагаше със своето дефанзивно-офанзивно оръжие, но с него идваха и куп нови проблеми. Безредиците и вълненията, възникнали на много места в Кошера, бяха оставили своя неумолим отпечатък и върху изследователите. Обичайната им раздразнителност заплашваше да прерасне в открито неподчинение. Сложните взаимовръзки, на които дължеше съществуванието си Кошерът, бяха под заплаха. Щеше да им е необходимо много време, преди да се справят с тази кризисна ситуация. И най-вече — нуждаеха се от продължителен период на относително спокойствие. Всички велики промени са били извършвани поне за известен период от време. А промените вече бяха налице — Хелстрьом ги забелязваше най-често, когато се сравняваше със специалистите от новото поколение. Не хранеше почти никакви илюзии за себе си. Предпочиташе да общува чрез речта, неизменно се затрудняваше от кошерния език на символите, докато при образците от новото поколения беше съвсем обратното. Хелстрьом осъзнаваше, че изпитва известно, макар и лишено от смисъл удоволствие да притежава собствено име, да има изградена легенда във Външния свят, но повечето от новите бяха освободени от подобни предразсъдъци.
„Аз съм преходна форма — каза си той, — и някой ден ще изчезна напълно“.
66
„Из Кошерния наръчник: Концепцията за свобода е неразривно свързана с вече дискредитираното абстрактно понятие за личност/его. И ние ще пожертваме тази свобода, за да се сдобием с далеч по-развит, усъвършенстван и гъвкав човешки материал“.
Меривейл стоеше на балкона, пред стаята, която бе наел на втория етаж в мотела и чакаше да настъпи утрото. Беше хладно и той бе навлякъл дебел сив вълнен пуловер с висока яка — достатъчно топъл, та да не усеща хлад дори когато се опираше на металната решетка. Пуфтеше замислено цигара, заслушан в звуците на нощта. Откъм паркинга се чу шум от стъпки, а в стаята под него, чийто прозорци бяха светнали само преди няколко минути, бърбореха неразбрано приглушени гласове.
Долу се отвори врата, изпращайки осветена пътека през целия двор — чак до плувния басейн. Някакъв мъж пристъпи в осветеното място и погледна нагоре.
Меривейл позна Гемел и си помисли, че може би агентът от ФБР вече е получил доклад за земетресението. Трусът, в следствие на който цялата сграда бе заскърцала застрашително, бе пробудил Меривейл преди около четиридесет и пет минути, изпълвайки го с някакъв първичен страх. Оказа се, че Гемел вече се беше пробудил, когато само няколко секунди след инцидента Меривейл бе набрал номера на стаята му и бе изкрещял: „Какво става?“
„Изглежда, че е земетресение — отвърна Гемел. — Проверяваме дали има разрушения. Ти добре ли си?“
Меривейл се огледа и включи нощната лампа. Поне ток имаше.
„Да, добре съм. А и в стаята всичко изглежда наред“.
Част от посетителите на мотела бяха излезли по балконите на стаите си, на малко след това се прибраха.
И ето че сега, застанал отдолу, Гемел разпозна силуета на Меривейл и го подкани:
— Хайде, побързай.
Меривейл хвърли цигарата на пода, загаси я с крак и пое към стълбите. Имаше някакво зле прикрито напрежение в жеста на Гемел.
Меривейл затича надолу по стълбите, прескачайки по две наведнъж, без да се безпокои от шума, който вдигаше. Шмугна се през вратата, която Гемел държеше отворена и чу как се хлопва зад него.
Едва когато прекоси половината стая и забеляза тримата, скупчени около маса, с поставен отгоре радиоприемник, Меривейл почувства, че се е случило нещо ужасно неприятно.
До стената имаше легло, покрито с разхвърляни завивки, част от които се въргаляха на пода. Един пепелник бе паднал под масата, сред купчина угарки и пепел. Двама от скупчените край масата мъже бяха облечени, но третият още беше по пижама. Светлината идваше от два плафона на стената. Всички присъстващи, включително и Гемел, бяха вперили напрегнат поглед в телефона, чиято слушалка бе вдигната. Мъжът с пижамата местеше уплашен поглед от слушалката към Меривейл и после пак към слушалката. Гемел посочи телефона и се извърна към Меривейл.
— Дяволите да ги вземат! Те знаят нашия номер!
— Какво? — Меривейл го погледна невярващо.
— Свързахме този телефон едва вчера — обясни Гемел. — Никой не знае за него.
— Не разбирам — рече Меривейл. Той не откъсваше поглед от лицето на Гемел, търсейки някакво обяснение за странния разговор.