Светлината на деня отслабна съвсем. Низко на запад небето придоби виолетов оттенък, който нагоре прерастваше в пламтящо оранжево. Хълмовете на долината се скриха от мътноватия здрач и вече не можеше да определи, дали различава наистина отделните детайли или ги възстановява по памет. Никаква светлинка не идеше от хамбара и чифлика. Видимостта намаля до няколко крачки, но когато изпълзя от храсталака, небето бе обсипано със звезди, а хоризонтът на север грееше с бяло сияние. Някъде там беше Фостървил. Но в чифлика все още не се виждаха никакви светлини.
Още едно неразгадано послание.
Дипиъкс плъзна ръка зад себе си, за да се увери, че не се е закачил за храста, сетне бавно се надигна. Чувстваше гърба си напрегнат. Придърпа раницата, измъкна сандвича, разви хартията и отхапа от него, докато се ориентираше наоколо. Сиянието на Фостървил беше чудесен ориентир. Сандвичът повъзстанови силите му, той отпи дълга глътка от шишето и го прибра в раницата.
Усещането за опасност все още не го напускаше.
Изглеждаше толкова нелогично, че го дразнеше, но Дипиъкс бе свикнал да се доверява на предчувствията си. Това усещане извираше от всичко, което бе научил за това място — всичко, което бе чул и видял, а също от онова, което не бе чул, или видял. Навсякъде, накъдето погледнеше, четеше само една дума — опасност.
Разкарай се оттук, рече си той.
Той завъртя ръка, за да надзърне във фосфоресциращия циферблат на часовника, ориентира се по стрелките и пое през полето. След като излезе иззад дърветата, видимостта значително се подобри и Дипиъкс огледа участъка от гъста, висока човешки бой трева, който му предстоеше да пресече.
Местността тук бе неравна и често се препъваше в тревата. На няколко пъти заравя обувки в праха и се налагаше да спре, за да подтисне дразнещото желание за кихане. Струваше му се, че се движи необичайно шумно през тревистия участък, но когато спря, за да си отдъхне, до ушите му достигна успокояващият шепот на вечерния вятър. Кожата му гореше от честите докосвания с тревата. Всяко забавяне го дразнеше и той неусетно ускори крачка. Нещо в него непрестанно му внушаваше да бърза.
Ориентираше се чудесно по фосфоресциращия циферблат на часовника и блестящото небе. Не беше никак трудно да открива стеблата на разпръснатите в полето дървета и да ги заобикаля. Още малко и щеше да излезе на животинската пътечка. Когато стъпи на малко по-утъпкана почва той се наведе и прокара по нея ръка, проследявайки позагладените вдлъбнатини от копитата. От доста време не беше минавал елен по тези места. Следите бяха много стари, забелязал го бе по-рано, но сега и този признак се прибави към цялостната странна картина.
Дипиъкс понечи да се изправи, за да продължи напред, когато долови далечен свистящ звук в полето зад него. Наостри слух и погледна в посоката, от която идеше шумът. Не приличаше нито на стъпки, нито на полюшвана от вятъра трева. Дори нямаше точно определено местонахождение — просто някъде зад него. Сиянието на звездите в небето стигаше колкото да се виждат сенките на далечните дървета. Звукът се усилваше и Дипиъкс долови в него заплаха. Сега вече не беше свистящ, а по-скоро напомняше на зловещо бръмчене. Той се изправи, обърна се с гръб към шума и се затича по пътеката. Откри, че може да я следи с очи, ако гледа под ъгъл спрямо нея.
Не след дълго се изравни с плътната редица дръвчета, светлината съвсем намаля и се наложи да забави ход, за да следва хода на пътеката. На няколко пъти за малко да я изгуби, та се налагаше да я намира пипнешком. Помисли, че няма да е зле, ако извади фенерчето от раницата, но бръмченето зад него се усилваше непрестанно, сега вече примесено и със съскане. Откъде идеше този звук? Кой знае защо в главата му изникна представата за стотици преследващи го в полето кринолини и той почти се засмя, но си припомни за полуголите амазонки от чифлика. Нищо смешно нямаше в мисълта за тях, дори облечени във въображаемите кринолини.
Беше скрил велосипеда в храсталаците където ловната пътека пресичаше тесен черен път. Пътят извиваше покрай един невисок хълм и се спускаше надолу към равнината, където беше паркиран фургона. Велосипедът бе снабден с динамо и фар и Дипиъкс си обеща, че ще го включи и ще завърти педалите като побъркан.
Не се ли усилваше звукът зад него? Какво, по дяволите, би могло да издава подобен звук? Някое същество? Може би птица? Съскането вече идваше от двете му страни, сякаш го обгръщаха фланговете на невидима армия. Дипиъкс бе завладян от увереността, че навсякъде в тревата около него се спотайват безброй невидими същества. Опита се да ускори крачка, но беше твърде тъмно и непрестанно на пътя му се изпречваха дървета.