След като се увери, че долината напълно отговаря на описанието, Дипиъкс се спусна пълзешком зад върха на хълма, докато откри плътна сянка. Тук се излегна по гръб и придърпа до себе си миниатюрната раница, така че без особени усилия да проучи съдържанието й. Знаеше, че дрехите му се сливат напълно с тревата, но въпреки това не смееше да седне и предпочиташе да изчаква и да се ослушва. Освен калъфа на бинокъла, в раницата бе пъхнал един поизносен екземпляр на „Как да разпознаваме птиците“, великолепна тридесет и пет милиметрова камера с телеобектив, два тънки сандвича с говеждо месо, увити в найлонова торбичка, един портокал и пластмасово шише с топла вода.
Извади един от сандвичите и се отпусна назад, загледан нагоре през клоните на дъба, без да вижда нищо. Все така замислен, той вдигна ръка и подръпна мъничките косъмчета, които се подаваха от ноздрите му. Странна и неясна му се струваше ситуацията, в която се намираше. Наближаваше края на октомври, тоест вече приключваше сезона за прибиране на реколтата, а в докладите на Агенцията не се споменаваше, да е бил забелязан и един работник в долината. Ала въпреки това, жътвата тук беше приключила. Виждаше се от пръв поглед. Дипиъкс нямаше кой знае какъв опит във фермерството, но беше различил съвсем ясно разхвърляните на места изсъхнали обелки от царевица. Но още по-странното бе, че дори стеблата са били прибрани.
Зачуди се, защо ли е трябвало да почистват стеблата. Нивите на всички останали чифлици, покрай които бе преминал на път за долината, все още бяха покрити с останки от царевични стебла. Не беше съвсем сигурен, но си помисли, че това е поредното на пръв поглед незабележимо послание от долината, която толкова много бе заинтригувала неговата Агенция. Неувереността, липсата на познания в конкретния случай, пробуди отново тревогата му и той си даде дума да направи необходимата проверка при първия удобен случай. Дали не бяха изгорили стеблата?
След като се увери, че никой не го следи, Дипиъкс бавно се изправи, опря гръб в дъба, отхапа от сандвича и пое глътка топла вода. За първи път хапваше нещо от сутринта. Реши да остави втория сандвич и портокала за по-късно. Беше се прокрадвал дълго и бавно до този наблюдателен пункт от боровата гора, където бе скрил велосипеда си. Фургонът и лагерът, който бе устроил и където бе останала Тимиена, се намираха на още около половин час път с колело. Не смееше да поеме обратно преди здрач и знаеше, че когато се върне при фургона ще е ужасно гладен. Не за първи път изпълняваше подобна задача. Откакто се бе появил в околностите на чифлика, всичко около него непрестанно придобиваше все по-странни измерения. Вярно — бяха го предупредили, че ще е така. Местността наоколо бе далеч по-открита отколкото си бе представял след огледа на въздушните снимки, въпреки че в доклада си, Портър бе обърнал специално внимание върху този факт. И все пак, Дипиъкс се надяваше, че ще открие друг маршрут за приближаване към целта, където може да се натъкне на подходящо укритие. Наложи се обаче да се примири с пътя през високата трева към върха на хълма.
След като изяде сандвича и изпи половината от бутилката с вода, Дипиъкс грижливо завинти капачката и я прибра в раницата. После огледа внимателно пътя, по който бе дошъл дотук, за да се увери, че не са го проследили. Нямаше никакви признаци за нечие чуждо присъствие, но въпреки това нито за миг не можеше да се отърве от усещането, че е под наблюдение. Слънцето се спускаше над хоризонта и пътеката, която бе утъпкал в тревата, се очертаваше като тъмна сянка. Не беше никак трудно да го проследят по нея, но не можеше да предприеме нищо.
Около три сутринта бе пресякъл близкото градче — Фостървил, оглеждайки не без любопитство смълчаното селище, в което, както го бяха предупредили, обикновено отказваха да дават каквито и да било сведения за чифлика. В покрайнините му имаше съвсем нов мотел и Тимиена бе предложила да прекарат нощта в него, преди да огледат чифлика, но Дипиъкс нямаше никакво желание да рискува тъкмо в този случай. Ами ако в града има съгледвачи и те съобщят в чифлика за пристигналите непознати?
Чифликът.
Така го наричаха във всички доклади на Агенцията, още преди Портър да изчезне. Дипиъкс бе докарал фургона до едно отклонение в подножието на долината, където бе оставил Тимиена малко преди зазоряване. И ето че сега се преструваше на любител на хвъркатите, макар наоколо да не се виждаха никакви птици. Дипиъкс бавно пропълзя към отвора в тревата и отново разгледа долината. Някъде в края на 1860 тук станало клане на индианци — местните фермери изтребили до крак обитаващите наблизо „диваци“ за да предпазят стадата си от посегателство. Като спомен от този паметен ден, нарекли долината „Стражевата“. Но според историческите бележки, с които Дипиъкс внимателно се бе запознал, оригиналното име на долината, дадено й от индианците, било Течащата вода. С годините обаче, водата значително намаляла или била отклонена в друга посока и сега вече реката не течеше целогодишно.