„Не бива да прибързваме с изпращането на тези нови нашественици в резервоара“ — реши той.
12
„Из дневника на Нилс Хелстрьом. В устните предания, които предхождат с близо сто години първите записки на нашите създатели, се казва че борбата за съхраняване протеинните запаси на колонията датирала от самото начало. Лично аз изпитвам известни съмнения по този въпрос. Ако се съди по реакциите на Външните, става дума по-скоро за добре сътворена легенда. Така например резервоарите, по думите на моята майка-първосъздателка, са красива метафора за лишено от задръжки вътрешно общуване или както тя се изразяваше: «По този начин, ако някой умре, тайната не умира с него и всичко, което човек научава, допринася за успеха на останалите». Изминалите повече от двеста години от началото не дават основания да бъде поставена под съмнение тази легенда и аз не ще си позволя да го сторя на нашите открити съвети. По този начин ще скрия нещо в името на легендата, която ни обединява. Може би така се създава нова религия.“
Тук, в подземието на щаба, предпазливостта бе почти осезаема. В единия ъгъл на подземието, точно под звукоизолиращите инсталации бе монтирана тайна врата, от която нагоре водеше масивна метална стълба. В горния си край, тази стълба достигаше пода на неголяма по размери тоалетна за общо ползване, където бе монтиран монитор, който позволяваше да се установи, дали в този момент в тоалетната има някой. С помощта на дистанционно ключово устройство вратата на тоалетната се залостваше в момента, когато някой отдолу отваряше капака на пода.
В основата на стълбата имаше втора мониторна система и постоянен пост с дежурен. Когато забеляза Хелстрьом, постовият му даде знак с ръка, че може да се качва, което означаваше, че в този момент в тоалетната на горния етаж нямаше Външен. Стълбата бе прикрепена към стената на една от широките вентилационни шахти, които излизаха на покрива на хамбара. Докато се изкачваше, Хелстрьом долови съвсем слаби вибрации. Вдигна капака и се изкатери в празната тоалетна, разположена в истинското мазе на хамбара, където се намираха складовите помещения за реквизит, филмови материали, някои от цеховете за обработка на готовите филми, както и гримьорните. Всичко тук би изглеждало съвсем естествено през погледа на един Външен. Наоколо бе пълно с работници, всеки захванал се с конкретна задача и никой не му обръщаше внимание. В другия край се виждаше широка стълба, която извеждаше в горния коридор, където се намираше главното студио.
13
„Из протоколите на Кошерния съвет. Последните изчисления показват, че Кошерът ще започне да изпитва популационен натиск, когато премине бариерата от шейсет хиляди жители. Докато не разполагаме със защитата, която е в състояние да ни осигури Проект 40, не бива да допускаме подобно пренаселване. Независимо от научните постижения на нашите специалисти, все още сме твърди слаби пред огромната мощ на Външния свят, чийто машини за убиване ще ни прегазят. Макар нашите работници да са готови да дадат живота си в защита на Кошера, ние сме твърде малко, а Външните прекалено много. Но един ден, овладели силата на оръжието, с което ще ни дари Проект 40, ние ще можем да заявим на света за себе си и дори да изгубим част от работниците си в този ден, смъртта им няма да е безполезна, а напълно оправдана.“
— Бяха вежливи, както обикновено, но твърди и настоятелни — рече Джанвърт след като затвори телефона.
Слънцето грееше зад прозорците на апартамента на Кловис, а тя бързаше да се облече, преди да ги повикат за съвещанието, което и двамата знаеха, че предстои.
— Обзалагам се, че са ти казали да запазиш спокойствие — подхвърли Кловис.
— И още нещо — добави Джанвърт. — Този път лично Перюджи ще оглави групата. На стария Меривейл това никак не му се е понравило.
— Мислиш, че е предпочитал той да е начело?
— Божичко, не! Но той все пак е оперативен директор. Намести ли се веднъж Перюджи на върха, никой вече не ще слуша стария Меривейл. С други думи, той автоматично престава да бъде оперативен директор. Ето това не му харесва.
— Сигурно ли е за Перюджи?