Сградата беше пропита с отвратителна воня, твърде добре позната на доктор Ермитидж, и тримата се устремиха през вестибюла към малката читалня, откъдето се чуваше ниското скимтене. В първата секунда никой не се осмели да включи осветлението, но в крайна сметка Ермитидж събра сили и щракна ключа. Един от тримата — не се знае кой — силно закрещя, като видя онова, което лежеше простряно на пода пред тях сред разхвърляните в безпорядък столове и преобърнатите маси. Професор Райс разказваше по-късно, че за миг напълно изгубил съзнание, но като по чудо успял да се задържи на краката си.
Съществото, което лежало сгърчено на земята сред зловонна локва жълто-зелена гной, лепкава като катран, достигаше почти два метра и седемдесет сантиметра на дължина, като кучето бе съдрало цялото му облекло и част от кожата. То беше още живо, но се разтърсваше от безмълвни и внезапни конвулсии, а гръдният му кош се издигаше в пълен синхрон с безумните крясъци на чакащите отвън козодои. Късове от дрехите на съществото и парченца кожа от ботушите му се валяха из цялата стая, а съвсем близо до прозореца (където вероятно е била захвърлена) лежеше празна платнена торба. До масата в центъра на помещението на пода се виждаше револвер, а впоследствие по вдлъбнатия, косо излязъл от барабана патрон можеше да се разбере защо не е бил произведен изстрел. Всички останали подробности бяха напълно засенчени от съществото, лежащо на пода. Би било банално да се твърди, че описанието му е невъзможно, но трябва да се изтъкне, че онези, чиито представи твърде тясно са свързани с обичайните за Земята жизнени форми и трите известни ни измерения, много трудно биха успели да си го представят. Отчасти това същество бе несъмнено човекоподобно, ръцете и главата му много приличаха на човешките, а козето лице с неизразена брадичка носеше характерния отпечатък на семейство Уейтли. Торсът и долната част на тялото обаче представляваха загадка от гледна точка на тератологията, като по всяка вероятност единствено дрехите позволяваха на съществото да се придвижва по земята, без да наранява долните си крайници.
Над кръста то бе наполовина антропоморфно; макар че гърдите му, където още се впиваха ноктите на побеснялото куче, бяха покрити с люспеста кожа, наподобяваща тази на крокодил или алигатор. Гърбът бе осеян с жълти и черни петна, напомнящи люспите на някои змии. Под кръста обаче работите стояха значително по-зле — тук всяко сходство с човешкото изчезваше и започваха най-странните и безумни фантазии. Кожата беше покрита с гъста черна козина, а от областта на корема уродливо висяха дълги сиво-зелени пипала, чиито червеникави усти-смукала се отваряха и затваряха лениво. На всяко от бедрата, дълбоко потопени в розовати ресничести орбити, се виждаха бегли подобия на очи; а вместо опашка съществото имаше нещо като хобот, състоящ се от пурпурни пръстени, според всички признаци представляващ недоразвито гърло или уста. Крайниците, ако не се брои покриващата ги гъста кожа, напомняха задните крака на праисторически гущер; те завършваха с набраздени от вени и капиляри месести възглавнички, които не бяха нито лапи, нито копита. При дишането на съществото опашката и пипалата му периодично сменяха цвета си, сякаш подчинявайки се на някакъв цикличен процес. Появяваха се нюанси на зелено — от нормално зеленото до нечовешкото сиво-зеленикаво; на опашката това се проявяваше в редуването на жълто с мръсно сиво-бяло по участъците, които разделяха пурпурните пръстени. Кръв не се забелязваше — единствено зловонната зеленикаво-жълта сукървица, която се стичаше на струйки на пода.
Присъствието на тримата изглежда накара умиращото същество да се посвести малко и то започна да мърмори нещо, без да се обръща и да надига глава. Доктор Ермитидж не направи писмен запис на изреченото от него, но бе сигурен, че нито една дума на английски не бе изречена. Отначало произнесените срички не съдържаха нищо, напомнящо дори и на един от известните на Земята езици, но впоследствие започнаха да се появяват разкъсани фрагменти, явно взаимствани от „Некрономикон“, тази чудовищна ерес, в търсенето, на която съществото се бе озовало тук. Тези фрагменти, по спомените на Ермитидж, звучали по следния начин: „Нгаи, н’гха’гхаа, багг-шоггог, й’ах: Йог-Содот, Йог-Содот.“ Те се изгубваха в нищото, съпроводени от крясъците на козодоите, ритмичното кресчендо на които отразяваше злокобното им предвкусване на смъртта.