— Там, на пътя, зад клисурата, гуспожо Кори — там има нещо невиждано! Мирише кат’ при гръмотевица, а ’сички храсти и по-дребни дървета са пометени и изпочупени, гаче оттам е минала цяла къща! Но това не е всичко! Аз видях на пътеката следи, гуспожо Кори — огромни кръгли отпечатъци, като дъното на бъчва, те са дълбоко в земята като че ли слон ги е оставил, обаче са много повече, отколкото четири крака биха могли да оставят! Разгледах няколко от тях, преди да побягна; всеки отпечатък е покрит с линии, които излизат от една точка, кат’ на палмово листо, само че три пъти по-голямо. И миризмата е една такава гадна, ’се едно си покрай старата къща на Вещера Уейтли.
Тук той се спря и отново затрепери от пристъп на страх, а в това време госпожа Кори започна да звъни на съседите си — така започна увертюрата на паниката, възвестяваща големия кошмар. Когато се чу със Сали Сойер, икономката на Сет Бишоп, най-близкия съсед на Уейтли, то настана неин ред да слуша, вместо да говори; Чонси, момчето на Сали, който спал много лошо предната нощ, тръгнал из хълмовете към дома на Уейтли, и едва зърнал къщата и пасището, където кравите на господин Бишоп били оставени през нощта, в ужас побягнал назад.
— Да, гуспожо Кори — гласът на Сали трепереше от другата страна на линията. — Чонси ей-сегичка се върна и не мож’ нищо смислено да разкаже — така се е уплашил! Разправя, че къщата на стария Уейтли е цялата разбита и дъските са разхвърляни навсякъде, кат’, че ли отвътре с динамит са я взривили, само подът отдоле бил невредим, но бил целият покрит с нек’ви гнусни петна, кат’, че ли от катран, и от дъските още се стичала тая гадост. Имало и нек’ви ужасни следи в градината — големи обли следи, големи кат’ бъчва и пропити със същата оная гадост, дет’ покривала пода. Чонси вика, че следите уж водели натам, към полето, дет’ имало дупка, по-голяма и от ’амбар, и накъдет’ и да се обърнеш, пред погледа ти все са ония каменни стълбове.
Той ми разправи още, че тръгнал да дири кравите на Сет, макар че го било страх да ’оди след тях, и ги намерил на горното пасище, близо до Девил’с Хоп Ярд. Те били в ужасно състояние. Пол’вината били изчезнали, ’се едно хич ги е нямало, а останалите изглеждали тъй, гаче някой е изсмукал кръвта им, и били целите покрити с рани. Таквиз рани, к’вито имаха животните на стария Уейтли от момента, когат’ Лавиния пръкна онуй черното джереме. Сет ся отиде да огледа кравите, макар че се кълна, че едва ли ще се доближи до къщата на Вещера Уейтли! Чонси ми вика, че следите водели към клисурата, отдет’ минава пътят за селото.
Още едно нещо само искам да ви кажа, гуспожо — има тука нещичко, дет’ не е съвсем у ред. Мисля, че Уилбър Уейтли, той си заслужи такъв край, щот’ ’сичко туй е заради него! Той хич не е човек — винаги съм го казвала туй — и съм сигурна, че те двамата със стария Уейтли нещо там май отглеждаха в заключената си къща, нещо още по-лошо и от него самия. В Дънуич винаги е имало призраци — живи призраци — ама таквиз’ чудесии още никой не е виждал.
Снощи земята пак говореше, а козодоите не спираха да крещят, та затуй Чонси не можа да мигне цяла нощ. После ми рече, че ужким чувал нек’ви слаби звуци от дома на Вещера Уейтли, ’се едно дърво трещи или дъски отпарят, или пък сандък дървен разбиват. Затуй кат’ стана, първата му работа беше да намини към Уейтли и да види к’ва е хавата, и според мен видя достатъчно! Нищо ’убаво няма в таз’ работа, госпожо Кори, и си мисля, че ще е добре ’сички да се съберем и да решим к’во да сторим. Имам чувството, че става нещо ужасно и усещам, че не ми остава много да живея, но един Господ знай к’во ще стане.
А как е вашият Лутър, той забеляза ли накъде водят тия големи следи? Не? Е, гуспожо Кори, щом са били на пътеката от таз’ страна на долината, ’начи на вярно отиват право там — в клисурата. Тъй и трябва д бъде. Винаги съм казвала, че Студената пролетна долина е опасно и лошаво място. Козодоите и светулки те там хич не се държат като божи създания, пък съм чувала да казват, че може да чуете странни неща ако стоите между скалата и Мечата бърлога.
До обед три четвърти от всички мъже и юноши н Дънуич поеха по пътеките и поляните между още пресните развалини от дома на Уейтли и Студената пролетна долина, с ужас разглеждащи гигантските следи и осакатените крави на Бишоп, необичайните, зловонни отломки от фермерската къща, както и обрулената обезцветена растителност по полето и край самия път. Онова, което бе връхлетяло този свят, несъмнено бе попаднало в дълбоката зловеща клисура; всички дървета по края й бяха огънати и изпочупени, а в растящите по склоновете храсти бе прорязана широка пътека; Отдолу не се долавяше нито звук — само далечна, почти неразличима миризма; не е чудно, че мъжете предпочетоха да стоят на ръба на клисурата, вместо да слязат долу и да се срещнат с чудовищния неведом ужас в неговото леговище. Трите кучета, които хората бяха взели със себе си, отначало се заливаха в бесен лай, след което, приближавайки се към клисурата, изведнъж боязливо утихнаха. Някой се обади в „Ейлсбъри Транскрипт“, обаче редакторът, свикнал вече с необичайните истории от Дънуич, се ограничи с това, че пусна единствено кратка хумористична статийка; впоследствие тя бе препечатана от „Асошиейтед Прес“.