На сутринта на четвърти септември професор Райс и доктор Морган настояха да се срещнат и да поговорят с него, след което си тръгнаха разтреперани и пребледнели от страх. Вечерта той си легна, за да поспи, но сънят му беше неспокоен и нервен. На следващия ден — в сряда — се върна отново към ръкописа и се зае да изготви подробни преписи както от вече прочетения, така и от тепърва разгадавания текст. Малко преди пладне неговият лекар — доктор Хартуел — го посети, настоявайки за известно прекратяване на този изнурителен труд. Ермитидж отказа, заявявайки, че за него е изключително важно да дочете ръкописа и да намери обяснение на прочетеното. През тази вечер, когато здрачът тъкмо се бе спуснал над Аркхам, той най-накрая приключи с четенето и, напълно изтощен, се отпусна в креслото си. Съпругата му, която му носеше вечерята, го намери в полукоматозно състояние, но въпреки това той бе способен с рязък вик да я спре, когато тя се опита да хвърли едно око на записките, направени от ръката му. Надигайки се с усилие, той събра гъсто изписаните страници и ги запечата в голям плик, който веднага постави във вътрешния джоб на палтото си. Ермитидж имаше достатъчно сили да се добере до дома си, но явно се нуждаеше спешно от медицинска помощ, поради което доктор Хартуел бе извикан незабавно. Докато лекарят го слагаше в постелята му, ученият не спираше да повтаря непрекъснато:
— Но какво, мили Боже, можем изобщо да сторим ние?
Доктор Ермитидж успя да компенсира изгубеното количество сън, но на следващия ден сякаш не бе на себе си. Той не обясни нищо на доктор Хартуел, а когато се поуспокои малко, започна да настоява за дълъг и сериозен разговор с Райс и Морган. Бълнуването му беше много причудливо — той неистово разказваше, че нещо в заключения фермерски дом трябва да бъде унищожено на всяка цена, говореше за някакъв дяволски план, целящ заличаването на цялото човечество, както и на всички животни и растения, от някаква зловеща древна раса, обитаваща други измерения. Крещеше, че целият свят е в опасност, защото Древните Същества искат напълно да го изтрият и премахнат от слънчевата система и пространството на космоса, запращайки го в някаква друга проекция или фаза на съществуване, откъдето той вече бил изпаднал преди безброй далечни епохи. Понякога изискваше да му донесат страховития „Некрономикон“ или „Демонолатрия“ на Ремигиус, откъдето се надяваше да почерпи заклинания, способни да спрат надвисналата опасност.
— Спрете ги, спрете ги! — крещеше той. — Тези Уейтли имаха намерение да ги пуснат, а най-страшният от всички още е жив! Кажете на Райс и Морган, че трябва да направим нещо — ще действаме на сляпо, но аз знам как да изготвя праха. Не са го хранили от втори август, когато Уилбър дойде тук и намери смъртта си, а в това си състояние…
За щастие Ермитидж имаше изключително крепко за седемдесетте си години здраве, така че за една нощ организмът му успя да се справи без проблеми с надигащата се треска. Той се събуди в петък с ясен ум, но обезпокоен от глождещия го страх и съзнанието за гигантската отговорност, легнала на плещите му. В събота вече се чувстваше достатъчно добре, за да отиде до библиотеката, и даже извика Райс и Морган на съвещание — през цялата останала част от деня и вечерта тримата учени напрягаха своите умствени способности, градейки най-сложни размисли и изпадайки в яростни дискусии. Странни, загадъчни и ужасни книги бяха донесени от хранилищата в огромни количества; диаграми, формули и заклинания се копираха с трескава бързина и в плашещо изобилие. И тримата бяха видели тялото на Уилбър Уейтли, лежащо на пода в едно от помещенията на тази сграда, поради което никой от тях не се отнасяше към дневника като към записките на някакъв умопобъркан.
Мненията се разделиха по отношение на въпроса дали трябва или не да се уведомява полицията на щата Масачузетс, като накрая негативният довод надделя. След като ставаше дума за неща, в които никой непосветен не би повярвал, без да е видял нещичко, това изглеждаше най-разумното решение. Късно през нощта обсъждането завърши, макар и да не се бе стигнало до приемането на някакъв конкретен план за действие. Ермитидж прекара неделята в съпоставянето на различни заклинания и смесването на определени химикали, взети от университетската лаборатория. Колкото по-надълбоко се потапяше в този дяволски дневник, толкова повече ученият се съмняваше във възможността да се унищожи съществото, което остави след смъртта си Уилбър Уейтли, с помощта на някакъв химически агент — съществото, представляващо заплаха за целия съществуващ свят, неизвестно на учения, което само след няколко часа щеше да се появи и да се превърне в забележителния Кошмар от Дънуич.