Ермитидж, познавайки съдържанието на страховития дневник, твърде добре си представяше какво може да очаква, но по никакъв начин не даде на местните жители да разберат това, за да не увеличава и бездруго непрекъснато растящия им ужас. Когато здрачът стана по-плътен и сенките се сгъстиха, хората се завтекоха към домовете си и отново се заеха с безсмисленото си барикадиране, независимо от явните доказателства за безсилието на всички ключалки, катинари и прегради пред лицето на силата, която бе в състояние да огъва дървета и да срутва къщи по своя воля. Някои скептично клатеха глава, узнавайки за намерението на тримата безумни пришълци да стоят на стража край развалините от дома на Фрай, и изобщо не се и надяваха да ги видят повече, докато се прибираха по къщите си.
През тази нощ изпод хълмовете за пореден път се разнесе страховит грохот, а въздухът отново бе прорязан от крясъците на козодоите. От време на време от Студената пролетна долина се надигаше мощен вихър, натоварен с непоносимо зловоние, което мигом се просмукваше в тежкия нощен въздух. Това бе същото зловоние, което тримата учени бяха доловили, докато стояха над умиращата твар, преживяла петнадесет години и половина в човешки облик. Очакваният кошмар обаче така и не се появи. Каквото и да се бе притаило на дъното на клисурата, то явно изчакваше, и Ермитидж каза на колегите си, че да го нападнат в тъмнината е равносилно на самоубийство.
Настъпи бледото утро и нощните звуци престанаха. Беше сив, навъсен ден, от време на време заваляваше дъждец; а в северозападна посока, над хълмовете, се скупчваха гъсти тежки облаци. Пристигналите от Аркхам учени бяха изпаднали в нерешителност какво да правят занапред. Укрили се от засилилия се дъжд в едно от малкото запазени съоръжения на Фрай, те обсъждаха по-нататъшните си действия — да изчакат или да нападнат. Последното изискваше спускане в клисурата. Дъждовната пелена ставаше все по-гъста, а някъде далеч иззад хоризонта се дочуваше отчетливият грохот на гръмотевиците. Съвсем наблизо проблесна раздвоена мълния, която удари сякаш самия център на клисурата. Небето моментално потъмня, разколебавайки надеждите на учените, че бурята ще бъде кратка и скоро ще бъде заменена от ясно време. Бе все още тъмно, когато, след не повече от час, от пътя се дочуха различни гласове. След миг тримата изследователи видяха група хора, не по-малко от дузина, които бягаха уплашено, крещейки и даже плачейки истерично. Един от бягащите най-отпред започна да надава по-членоразделни викове, поради което Ермитидж и спътниците му се хвърлиха веднага към приближаващите се, едва разбрали смисъла на дочутото.
— О-о-о, Го-о-осподи Бо-о-оже-е-е! — задъхваше се крещящият. — То отно-о-ово иде и този път през деня! То излезе от дерето, излезе и сега върви нанякъде! Един Господ знай кога ли ще ни се нахвърли!
В този момент потресеният разказвач замлъкна ужасено, но друг поде разказа му.
— Горе-долу преди час Зеб Уейтли чул телефонно звънене, и туй било гус’жа Кори, жената на Джордж. Тя му рекла, че аргатинът й Лутър, дет’ пасеше говедата, след удара на голямата мълния видял, че дърветата от другата страна на дерето се огъват — баш срещу мястото, дет’ стоим сега с вас — и изведнъж усетил онуй ужасно зловоние, дет’ го помирисал миналия понеделник. После чул некъв хем свистящ, хем мляскащ звук, ’се едно неква течност се плиска, и звукът бил много по-силен, отколкото бива, когат’ дърветата се люлеят от вятъра, и тутакси дърветата по целия път се наклонили на една страна и се чуло отвратително газене и стъпки из калта. Ама Лутър късмет има, че нищичко не е зърнал, че само дърветата е видял как се огъват.
После далеко напреде, дет’ тече ручеят на Бишоп, той чул страшен трясък на моста, ’се едно дървото се цепи и троши. И пак нищо се не виждало — само как дърветата се накланят на една страна. След туй свистенето се чувало вече от много далеч — от пътечката, дет’ води към дома на Вещера Уейтли и Стражевия хълм — и на Лутър му стигнал куража да отиде там, дет’ се чували звуците, и да разгледа земята. ’Сичко било само кал и вода, че и небето било тъмно, а дъждът смивал ’сичките следи; обаче на края на дерето, дет’ били прегънати дърветата, той пак зърнал онез страшните следи, дет’ са големи кат’ бъчва — същите, квито бил видял и в понеделника.