— Йигнаиих… йигнаиих… тхфлтхкх’нгха… Йог-Содот… — хриптеше чудовищният глас от космоса. — ’ЙЪтхнк… x’exue… н’гркдл’лх…
В този момент звуците заглъхнаха и Хенри Уилър посегна към далекогледа, но видя само три силуета на върха; дребните фигурки яростно махаха с ръце, правейки странни жестове, докато пеенето им достигаше своята кулминация. От какви ли бездънни черни кладенци на архаичния ужас, от какви ли неизмерими дълбини на извън-космическото съзнание или мрачна, забулена в мистика наследственост, идваха тези неясни, стържещи и полуартикулирани хрипове? Сега те станаха по-отчетливи и ясно различими в своята неистова, кошмарна и всепоглъщаща ярост.
— нгх’ааааа-ааа… нгх’ааа… ПОМОЩ! ПОМОЩ! — Т-т-т-т… ТАТКО! ТАТКО! ЙОГ-СОДОТ!
Това беше всичко. Мъртвешки бледите лица на кореняците продължаваха да се взират в посоката, откъдето идваха тези звуци, а ушите им отчаяно се вслушваха в тези несъмнено произнесени на английски думи, които се изливаха гъсто и гръмоподобно от шокиращата пустота над ужасния олтар, но повече на никого не бе съдено да ги чуе. Вместо тях се разнесе такъв взрив, който сякаш разтърси цялата планина; оглушаващ, апокалиптичен грохот, чийто източник можеше да бъде както земята, така и небето. Единичен проблясък на мълния се стовари върху каменния олтар от пурпурното небе, и гигантска невидима вълна с невероятна сила и неописуемо зловоние се понесе от хребета на хълма във всички посоки; дървета, треви и храсти бяха пометени и изкоренени със смразяваща ярост, а уплашените хора в подножието на хълма, полузадушени от невероятната смрад, с труд се удържаха на краката си. В далечината залаяха кучета, зелената трева и листата на дърветата увяхнаха за секунди, придобивайки болезнен сиво-жълт оттенък, а по полята и горичките се изсипаха като кошмарен дъжд мъртвите телца на хиляди козодои.
Зловонието бързо се разсейваше, обаче прокълнатата растителност никога повече не се възстанови. И до ден днешен по Стражевия хълм и околностите му расте нещо странно, носещо върху себе си отпечатъка на скверното и нечестивото. Къртис Уейтли дойде в съзнание едва след като и тримата учени вече бяха слезли от възвишението, осветени от слънчевите лъчи, които отново бяха станали ярки и чисти. Те бяха мрачни и изпълнени със скръб, като че ли бяха изпитали на гърба си потреса от впечатления и спомени, значително по-силни от онези, превърнали групичката местни обитатели в сбирщина треперещи страхливци. В отговор на морето от въпроси, изляло се отгоре им, те само поклащаха глави, потвърждавайки единствено най-важното.
— То изчезна завинаги — каза Ермитидж. — Разцепено е на елементите, от които е било сътворено първоначално, и повече няма да може да се върне към живот. Това същество беше абсолютно невъзможно в материалния свят. Едва най-малката негова частица беше материя в този смисъл, който разбираме ние. То приличаше на баща си — и по-голямата част от него се върна в онази мъглява област или измерение, което е разположено отвъд нашата материална вселена; някаква бездънна дълбина, от която са могли да го призоват на хълма единствено най-чудовищните ритуали на човешкото богохулство и ерес.
Настъпи кратка пауза, в която разхвърляните впечатления и чувства на горкия Къртис Уейтли започнаха да се събират в едно; той вдигна ръце към главата си и издаде протяжен стон. Паметта му изглежда се възвърна към онзи момент, когато съзнанието бе напуснало нещастника, и виденият в окуляра кошмар отново го връхлетя.
— О, Боже Господи, т’ва полу-лице т’ва полу-лице на самия му връх т’ва лице с червени очи и бели чупливи коси, и без брадичка, като на Уейтли. То бе нещо като октопод, главоного, паяк или всичко т’ва накуп, но имаше почти човешко лице отгоре си, и т’ва лице си беше лицето на Вещера Уейтли, само дет’ беше широко метри, цели метри.
Той замлъкна изтощен, а цялата група местни жители се втренчиха с потрес в него; изумлението им още не бе прераснало в истински ужас. Единствено старият Зебълон Уейтли, който се мъчеше да си припомни далечното минало, но до този момент не бе промълвил и дума, накрая рече:
— Минаха петнайсет лета — несвързано започна да нарежда той. — Преди петнайсет лета бях чул как старият Уейтли рече, че ще дойде ден и всички ние ще чуем как синчето на Лавиния ще изкрещи името на баща си от билото на Стражевия хълм.
В този момент Джо Озбърн го прекъсна, обръщайки се с въпрос към учените от Аркхам.
— K’во беше туй все пак, и как младият Уейтли го е призовал от въздуха?