Немногобройните посетители в дома на Уейтли често заварваха Лавиния сама на първия етаж, а в същото време от втория етаж се дочували необичайни викове и трополене на крака. Тя никога не разказваше с какво се занимават баща й и синът й и веднъж смъртно пребледняла, забелязвайки, че продавачът на риба — отявлен шегаджия, — отбил се в къщата, се опитал да отвори вратата, водеща към горния етаж. Търговецът после разказал на посетителите в магазина в Дънуич, че му се сторило, че отгоре се разнася конски тропот. Слушателите му се замислили, спомняйки си моментално за необикновената врата и стълбата, а също и за добитъка, който пропадал толкова бързо вдън земя. После мнозина пребледнели от страх, като се сетили за историите от младостта на стария Уейтли и за зловещите същества, призовавани от дълбините на земята, когато в точно определено време той принасял кастриран бик в жертва на незнайни езически богове. Освен това се набивало на очи и обстоятелството, че селските кучета започнали да ненавиждат къщата на Уейтли толкова яростно, колкото и мразели младия Уилбър.
През 1917 година започна войната и скуайър Сойер Уейтли, бидейки председател на местната наборна комисия, предприе достатъчно усилия по събирането на млади мъже от Дънуич, годни за изпращане в лагер за военна подготовка. Властите, угрижени от проявите на присъщото за целия регион израждане, изпратиха група офицери и медицински експерти за изясняване на въпроса; читателите на вестници от Нова Англия навярно ясно си спомнят резултатите от проверката. Публикациите привлякоха вниманието на репортерите към семейство Уейтли, в резултат, на което „Бостън Глоуб“ и „Аркхам Адвъртайзър“ напечатаха цветисти материали за необикновено бързото развитие на Уилбър, черната магия на стария Уейтли, лавиците с необикновени книги, закования с дъски втори етаж на старинния фермерски дом, тайнствената загадъчност на цялата местност и звуците, донасящи се от хълмовете. Уилбър по това време беше на четири години и половина, а изглеждаше на петнадесет. Горната му уста и страните бяха покрити с тъмнокафяв мъх, а глсът му бе започнал да мутира.
Ърл Сойер бе завел репортерите и фотографите в дома на Уейтли и бе насочил вниманието им към странната миризма, която сега сякаш се стичала от запечатания втори етаж. Това било, по думите му, съвсем същото зловоние като онова, което почувствал в бараката с инструментите, оставена на разрухата, след като къщата била вече ремонтирана; сходна била и с вонята, която той усещал, когато се намирал близо до каменните пръстени по билата. Когато статиите излязоха във вестниците, жителите на Дънуич ги прочетоха и се посмяха добре над очевидните грешки на авторите им. Освен това те недоумяваха защо журналистите придават такова значение на факта, че старият Уейтли винаги плащал със златни монети за добитъка, който купувал. Семейство Уейтли бяха приели репортерите със зле прикрито раздразнение, упорито отказвайки да дадат интервю, в стремежа си да избегнат каквато и да е публичност.
За близо десетилетие летописите на семейство Уейтли се вписват напълно в живота на тази нездрава общност, привикнала към странностите им и ожесточаваща се единствено към оргиите им в навечерието на май и около Халоуин. На два пъти в годината те запалваха огньове на върха на Стражевия хълм, като през това време грохотът от възвишенията неимоверно се усилваше; през другите сезони те се занимаваха със своите странни и зловещи дела в усамотения фермерски дом. С течение на времето посетителите започнаха да чуват звуци от затворения втори етаж дори и тогава, когато всички от семейство Уейтли се намираха на долния етаж, и взеха да си задават въпроса дали бързо и безболенено, или пък бавно и мъчително умират принесените в жертва крава или биче. Носеха се слухове за възможна жалба в Дружеството за защита на животните, но от това нищо не излезе, понеже жителите на Дънуич никак не желаеха да привличат върху себе си вниманието на външния свят.