През всички тези години Уилбър се отнасяше с непрекъснато растящо презрение към майка си — уродливата албиноска — и в крайна сметка й забрани да го съпровожда в неговите пътувания до хълмовете в началото на май и края на октомври, а през 1926-а нещастното създание се оплака на Мами Бишоп, че се бои от своя син.
— За съжаление не моа ти кажа ’сичко, дет’ го зная, Мами — бе казала Лавиния. — А ся веч’ и аз не зная ’сичко. Уп’вавам се на нашия Господ, щот’ не зная нито к’во иска моя син, нито с к’во се занимава.
Този Халоуин грохотът от върховете беше необичайно по-силен, макар че вниманието на хората бе привлечено no-скоро от ритмичните крясъци на множеството козодои, скупчили се, както си личеше, около неосветената къща на Уейтли. След полунощ воплите им достигнаха своя демоничен апогей, който бе чут в цялата околност, и едва около разсъмване те се поуспокоиха. След това изчезнаха и отлетяха на юг, където престояха един месец повече от обичайното. Какво означаваше това, никой не можеше да бъде сигурен — все пак нямаше никакви смъртни случаи в селцето. Но бедната Лавиния Уейтли, уродливата албиноска, никога не беше видяна отново.
През лятото на 1927-а Уилбър постегна двете бараки на двора и се захвана да пренася там книгите си и другите си вещи. Скоро след това Ърл Сойер разказа на любопитните в магазина, че в къщата на Уейтли отново са възобновени строително-ремонтните работи. Уилбър затворил всички врати и прозорци на долния етаж и — най-вероятно — сега разбивал стените между приземните помещения, тъй както той и дядо му бяха постъпили преди четири години с горния етаж. Сега той живеел в една от бараките и, според мнението на Сойер, бил станал угрижен и плах. Хората предполагаха, че знае нещичко за внезапното изчезване на майка си, и от този момент нататък малцина се осмеляваха да се появяват в близост до дома му. Височината на младежа бе станала два метра и десет сантиметра и не даваше никакви признаци, че ще спре да се увеличава занапред.
Следващата зима се случи още едно необичайно събитие, а именно — първото пътуване на Уилбър извън пределите на Дънуич. Корепонденцията му с библиотеката „Уайдънър“ в Харвард, Националната библиотека в Париж, Британския музей, Университета в Буенос Айрес и библиотеката на Университета Мискатоник в Аркхам, по всяка вероятност, вече не можеше да му осигурява всички книги, които му бяха нужни; ето защо в края на краищата той се отправи към книгите лично, в износените си дрехи, мръсен, брадясал, със странния си говор. Отправи се, за да свери сведенията си с един оригинал, намиращ се в Мискатоник — най-близката до него точка в географско отношение. С евтиния си куфар, купен от магазина на Озбърн, и ръста си от близо два метра и четиридесет сантиметра, той приличаше на черен, звероподобен гаргойл, когато се появи един ден в Аркхам в търсене на „Некрономикон“. Зловещия „Некрономикон“ на безумния арабин Абдул Алхазред, в превод на латински от Олаус Вормиус, напечатан и издаден през седемнадесети век в Испания. Той никога преди не беше стъпвал в този град, но без усилие откри сградите на Университета; когато влезе в двора му, огромното куче-пазач с бели зъби на входа така яростно се разлая, че за малко да откъсне масивната си верига, удържаща го да не се нахвърли върху минувачите.
Уилбър носеше със себе си безценен, но непълен екземпляр от английската версия на интересуващата го книга, дело на доктор Дий, който бе получил от дядо си. Когато получи възможността да се запознае със съдържанието на латинския екземпляр, той веднага се зае да сравнява двата текста с целта да намери определен пасаж, който би трябвало да се намира на 751 страница на неговия собствен повреден том. Той бе принуден да обясни това на библиотекаря — не някой друг, а самия ерудит Хенри Ермитидж (член-кореспондент на Академията Мискатоник, доктор по философия от Принстън, доктор по литература в „Джон Хопкинс“), който беше наминал навремето при тях в Дънуич, и сега учтиво го засипа с въпроси. Уилбър си призна, че търси магическа формула или заклинание, включващо страховитото име Йог-Содот, но е озадачен от наличието на несъответствия, повторения и противоречия, които неимоверно затрудняват работата му. Докато преписваше заклинанието, върху което най-накрая се спря, доктор Ермитидж неволно надзърна през рамото му към отворената книга; лявата страница на латинската версия съдържаше чудовищни заплахи за разума и спокойствието на нашия свят.