„Не трябва да се мисли (гласеше текстът, който Ермитидж бързо си превеждаше наум), че човекът се явява най-древният или последен владетел на Земята, или пък, че известната на нас форма на живот е единствената възможна. Великите Древни са били, Великите Древни са, и Великите Древни ще бъдат. Не в измеренията, които познаваме, помежду тях, те се движат, първични и безмълвни, неизмерими и невидими за нас. Йог-Содот знае вратата. Йог-Содот е вратата. Йог-Содот е ключът и пазителят на вратата. Минало, настояще и бъдеще — всичко това е едно цяло в Йог-Содот. Той знае къде Великите Древни направиха прорез в миналото, знае и къде ще го направят отново. Той знае къде са стъпвали на Земята, къде стъпват сега и защо никой не може да Ги съзре. Хората понякога могат да се досетят за Тяхната близост по Техния мирис, но за Тяхната външност никой човек не може да знае, u хората могат само да гадаят за нея, дори и ако са виждали външността на онези, които Те са оставили сред човеците. А такива има много сред хората — от пълни човешки копия до същества, чийто облик няма нито форма, нито материална субстанция — тоест такива, каквито са Те самите. Вятърът разнася ехото от Техните гласове, Земята изказва мислите Им. Те огъват горите и разрушават градовете, но нито градът, нито гората могат да съзрат ръката, която ги съкрушава. Кадат в ледената пустош ги е познавал, но кой човек познава Кадат? Ледените пустини на Юга и потъналите острови на Океана пазят камъни, върху които е отпечатан Техният знак, но кой е виждал замръзналите градове от дълбините или запечатаните кули, отдавна обвити от булото на водорасли и рачета? Великият Ктхулу е Техен родственик, но дори той не е в състояние да ги съзре ясно. Йа! Шаб-Ниггурат! Само по зловонието ще ги познаеш. Тяхната ръка е върху гърлото ти, но ти не Ги виждаш; а обиталището Им е редом до твоя праг, който пазиш. Йог-Содот е ключът към вратата, където се срещат сферите. Човекът управлява сега там, където по-рано са властвали Те; скоро Те ще властват там, където сега управлява Човекът. След лятото идва зима, а след зимата — лято. Те чакат, могъщи и безмълвни, своя час, когато отново ще властват над света.“
Доктор Ермитидж, съпоставяйки току-що прочетеното с онова, което му бе добре известно за Дънуич и неговите мрачни обитатели, както и за Уилбър Уейтли и неговата злокобна аура, разпростираща се от появата му на бял свят до подозренията в майцеубийство, внезапно почувства как го облива ледена вълна на страх, осезаема като внезапен повей на лепкав хлад от отворен гроб. Този прегърбен, приличащ на козел гигант, седящ пред него, изглеждаше като рожба на други планети или измерения; като нещо, само частично принадлежащо към човечеството и свързано с черните бездни на същността и съществуванието, протягащи се като титанични фантоми отвъд сферите на енергията и материята, пространството и времето. В този момент Уилбър вдигна глава и заговори със своя отблъскващ резониращ глас, навяващ мисълта, че артикулационните му органи не са като на останалите хора:
— Господин Ермитидж — каза той. — Мисля, че трябва да взема тази книга вкъщи. В нея има някои неща, които трябва да изпробвам при определени условия, с каквито не разполагам тук. Би било непростим грях някакви бюрократични правила и забрани да ме спрат. Позволете ми да я взема със себе си, господине, и ви се кълна, че никой няма да забележи отсъствието й. Няма нужда да ви казвам, че ще бъда изключително внимателен с нея. Смятам, че този екземпляр тука напълно би заменил.
Той замлъкна изведнъж, прочел твърдия отказ, изписан на лицето на библиотекаря, и тогава козите му черти приеха коварно и хитро изражение. Ермитидж тъкмо искаше да каже, че е готов да му извади копие на страниците, които го интересуват, но изведнъж се замисли за възможните последици от подобна постъпка и се спря. Прекалено голяма бе отговорността да дадеш в ръцете на такова създание ключ към подобни светотатствени външни сфери. Уейтли забеляза накъде отиват работите и се опита да посмекчи напрежението.
— Е, добре, щом отношението ви е такова навярно в Харвард няма да бъдат толкова изнервени като вас — и без да каже нищо повече, той се надигна от стола си и излезе от сградата, прегърбвайки се, докато минаваше през всяка врата.
Ермитидж дочу бесния лай на огромното куче-пазач и съсредоточено се вгледа в горилоподобната походка на Уейтли, прекосяващ в този момент онази част от университетския двор, която се виждаше от прозореца. Той си помисли за всички онези безумни истории, които бе слушал, спомни си старите неделни статии в „Адвъртайзър“, информацията, която бе почерпил от недодяланите и груби жители на Дънуич по време на единственото си посещение там. Невижданите на земята неща — е, най-малкото на триизмерната земя — нахлуха в съзнанието му, зловонни и кошмарни, от клисурите на Нова Англия, надвисвайки зловещо над планинските върхове. Сега той започна да усеща близкото присъствие на приближаващия се ужас, породен от пробудилия се след дълги векове древен кошмар. Той прибра отново „Некрономикон“ и я заключи в отреденото й място, потръпвайки от отвращение, но в помещението все още се усещаше някаква скверна и неопределена миризма. „По зловонието ще Ги познаете“ — припомни си той откъса от текста. Да — мирисът бе същият като онзи, който го бе поразил край фермерския дом на Уейтли преди по-малко от три години. Той си помисли за Уилбър — зловещия и звероподобен Уилбър — и насмешливо се изхили, спомняйки си селските сплетни по повод неговия произход.