Добри Жотев
Коситба
Когато една ливада косят петима, ще я окосят по-скоро, отколкото ако са двама. По силата на тази понятна за всекиго аритметика дядо Боне плюс четиримата му сина окосиха своето преди дядо и баща ми. Дядовата ливада беше досами тяхната и по големина колкото нея.
Дотук всичко беше добре. Но добрето почти винаги е застрашено от някаква лошотия — дядо Боне не се задоволяваше със своето и гледаше да заграби каквото може.
За дядо това бяха недопустими неща, но за дядо Боне тъкмо наопаки. Подобни присвоявания от памтивека са били подчинени на закона „никой ни чул, ни видял“. Тоя път обаче дядо Боне се прояви като новатор — след като окосиха своето, коситбата продължи в дядовата ливада.
Щом установи неприятната истина, дядо се озърна за баща ми, който беше оставил косата и отишъл донякъде. Не го видя. Тогава се обърна към агресорите и миролюбиво ги запита, сякаш бяха немирни дечурлига:
— Боне, ама що работите, бре?
Оня и без това червендалест, се зачерви още повече и насърчи своите:
— Ко̀сете!
От казаното пролича, че перспективата се заоблачава съвсем, та дядо го удари на молба:
— Ора! Срамота е! От горния страх немате ли?
С „горния“ той напомняше за бога, но дядо Боне се прояви като изпечен атеист — завъртя по-чевръсто косата и пак насърчи останалите:
— Косете!
Разбрал, че „горния“ не му върши работа, дядо прибегна към друга, по-осезателна заплаха:
— Боне!… Че дойде Лудия!… Че види!…
Лудия не беше кой да е, а всеизвестният магистър на боя, баща ми. Мнозина бяха делили мегдан с него. Но дори и Стоимен Боримечката падна под копралята му, макар къде-къде да го превишаваше и по ръст, и по сила. Имаше си талант за тази работа човекът и толкова.
Случвало се е да го гледам по време на бой — подвижност на пантера, рефлекс на петел, съобразителност на лисица. Понякога ми се е струвало, че той обича боя ей така, заради самия бой.
Върви, да речем, някъде си и вижда да се бият някои си. За какво са се счепкали тези някои си, кой е крив и кой прав, никак не е интересно. Магистърът на боя леко пребелява, през ноздрите му на кратки интервали заизригва нещо прилично на късо конско пръхтене и той начаса се озовава между биещите се.
И ето го в стихията си — удар на единия, удар на другия или по-точно удари почти едновременно и на двамата. Всичко привършва с разгромяване на сбилите се, които с разкървавени лица забравят за какво са се сбили. А магистърът напуска полесражението най-често съвсем читав.
Ако някой от насъбралите го запита какво става, той най-убедено му отговаря: „Разтървавах ги!“ После продължава пътя си с удовлетворението на нахранил се гладен човек.
Така че напомнянето за Лудия трябваше да озаптиса петимата. За жалост това не става. Напротив, предизвика ги. Косите засвистяха по-остро, а вождът им натърти заинатено:
— Косете!
В същото време от близкия дол се измъкна баща ми. Щом го видя, дядо, както стоеше, поседна, обзет от мрачни предчувствия. Нашествениците също го усетиха, но това не смути вдъхновителя им. Той размаха косата по-широко и отривисто напомни:
— Косете!
Гласът на дядо Боне привлече вниманието на баща ми и той незабавно се ориентира в обстановката. Изненада се много. Чак такова нещо не беше сънувал и в най-кошмарните си сънища. Но след изненадата всичко тръгна по реда си — лицето пребеля, от ноздрите заизригва познатото късо пръхтене и пантерската походка го понесе към близкото полесражение. Само че дошъл до неприятеля, магистърът на боя поспря и продума с леко запъване, каквото се появяваше, когато е възбуден:
— Защо се за бо-ой молите, а?
Последва косвен отговор:
— Косете!
Баща ми премисли нещо. Изглежда, го споходи лисичата съобразителност. Глупост беше да налети току-така срещу петима, при това с коси. И вместо да нападне, хвърли поглед оттатък дола, където пасеше кобилата ни Гюца. Бездруго взе някакво решение, защото отиде при нея, възседна я и препусна към село.
Когато конник и кон потънаха между хълмовете, дядо Боне направи многозначителен коментар, от който се виждаше, че пъкленият план на противника е разгадан:
— Лудия тръгна за левовера!… Че ни тепа!… Косете!
Всички бяха чували за „левовера“ на баща ми. Говореха, че бил с дванадесет патрона. Но и прословутият „левовер“ не даде ефект — коситбата продължи.
Дядо остана седнал, обхванат от безнадеждност. Само от време на време хвърляше поглед към Преслопта̀ — най-високия хълм, който конникът трябваше да прехвърли на път към село. Там можеше да бъде видян. И той не след дълго се мерна на превала, очертан върху фона на бистрото лятно небе.