Забеляза го и дядо Боне, но все едно беше забелязал муха, защото рече най-хладнокръвно:
— Мина Преслопта!… Косете!
Дядо стана от мястото си, доближи до косачите и отново се реши да ги увещава. Спомена за човещина, за братство, за разбирателство. Не би!
Накрая съвсем отчаян се оттегли на старото си място, поседна и отново впери очи в Преслопта. Пак там щеше да се види връщащият се конник. Надяваше се, че Лудия може да се смисли и да изостави намеренията си. Каквото и да е, чак дотам бива ли?
Не след дълго върху небето над превала се очерта още по-ясно препускащият насам ездач. Даже се виждаше как, нетърпелив да стигне по-скоро, размахва крака, пришпорвайки Гюца.
Дядо Боне го зърна и сега. Но вместо да се освести, каза, поставил демонстративно длан над веждите си:
— Иде!… Носи левовера!… Косете!
От всичко дотук някои ще си помислят, че става дума за хипербола. Няма и помен от подобно нещо. Дядо Боне комай опровергаваше биологията — нервите му никакви ги нямаше. За него се знаеха много истории, които навеждат на такива заключения:
Било през Първата световна или Балканската, не знам точно, пък и тази подробност не е важна. Ротата на младия войник Боне обядвала фасулена чорба — любимото му ядене. Излапал той пая си от войнишкото канче и докопал баката. В нея имало останал за около две канчета от неговия обичен фасул. Да, но неприятелят бил по-скоростен в храненето, защото ненадейно открил оръдейна стрелба.
Щом вражеските снаряди завдигали фонтани от пръст около обядващите, всички от ротата зарязали обяда и наскачали в окопа. Само Боне не пошавнал от мястото си и продължил да куса с алуминиевата войнишка лъжица. Оставя ли се такава драгоценност?
А стрелбата ставала все по-гъста. Умножавали се изритите ями. Парчета от взривяваното желязо виели около него. Някой от другарите му за миг източил шия над окопа и извикал:
— Боне, крий се!
— Сега, сега… — отвърнал войникът и поускорил кусането.
Това „сега, сега“ не подействало успокояващо на другарите му и те един след друг се показвали, колкото да надвикат бумтежите и повторят вече казаното:
— Боне, крий се!
Младият войник се отнесъл с разбиране към тревогата им, та след като преглътнал поредната хапка, ги успокоил:
— Арно де, арно!… Чуем ви!… Малко остана!… Да го изручам и че дойдем!…
Но канонадата съвсем стеснила кръга около него. Наложило се самият ротен да се покаже над окопа и да издаде началническата си заповед:
— Редник, бегом в окопа!
— Слушам!
Отговорил войникът, както се полага. Но само отговорил. Иначе продължил да стърже с лъжицата по дъното на баката.
В същото време фонтан от пръст изригнал на крачки от него и го затрупал до кръста. Затрупана била, разбира се, и стиснатата между коленете бака. Боне станал, отърсил се от пръстта и тръгнал към окопа, като измърморил с дълбоко съжаление:
— Ту-у, мамицата им!… Язък!
За времето, което беше необходимо да разкажа тази история, баща ми успя да допрепуска до мястото, откъдето взе Гюца. Там скочи от гърба й и я пусна да пасе. Кобилата това и направи, а той дойде до върбата, овесила клони над сами дола. По този начин доближи неприятеля на двадесетина разкрача. Избра си като че подготвен за целта клон, извади левовера, опря китка на клона и взе на мушка нашествениците.
Дядо стана разтревожен и го запридумва да се откаже от намеренията си. Косачите се поразколебаха. И вождът им спря да размахва косата, вгледа се в баща ми оттатък дола и изговори отчетливо:
— Те… Лудия ни тури на нишан!… Сега че ни изпотепа… Косете!
Сега вече коситбата се възобнови с по-голяма свирепост. Стана тихо, дори щурците като че млъкнаха. Само косите просветнаха на лятното слънце и окосената трева се сриваше под остриетата им. Грациозна невестулка изскочи из тревата, побегна донякъде, поспря, извърна се учудена и отново хукна.
Баща ми се примерва̀ до някое време, па неочаквано мушна оръжието в джоба и рече:
— Я да не съм луд да идем у затвора!
След това, нелишено от основание изявление, той премина дола и с малко натежали крачки се запъти към дядо.
Петимата решиха, че войната е свършена в тяхна полза. Косите засвистяха победоносно, а дядо се сгъна като претрепан.
Но победителите не бяха разбрали, че е свършила само студената война и че магистърът на боя притежава лисича съобразителност. Той отчете психологическия момент — успокоителното отпускане на неприятеля, и най-рационално се възползва от него.
Както си вървеше, неусетно се озова в гръб на косачите. Там докопа един от грамадните дървени лостове, с които се носят спластените купчини сено, и пусна пантерската си стъпка, озвучена с приглушени пръхтения.