След малко лостът опари глезените на двама от косачите и те подобно окосената трева се снизиха до косите си. Следващият получи тежък удар в гърба, прекрачи два-три пъти, устремен напред, и се захлупи по очи.
Четвъртият, усетил сравнително навреме нападението, уж побегна, но поизбиколи, стисна косата и се устреми към баща ми изотзад. Можеше да отреже главата му като на врабче. Само че магистърът на боя, когато се биеше, придобиваше очи и на тила. В последния миг се обърна с едно кратко войнишко кръгом. Нападателят изведнъж се намери пред лицето му, вече замахнал с косата.
В тази част от секундата се притече на помощ петлешкият рефлекс — магистърът клекна и косата изсвистя над главата му. Едвам клекнал, се изправи и стовари лоста върху рамото на връхлетелия. Изглежда, не беше забравил, че „не му се иде у затвора“, та отбегна главата. И все пак лостът профуча близо до нея и засегна наложената върху й гарсонетка.
По нас тази сламена шапка наричат равница. Натисната от лоста, равницата се люшна от дъното си, а останалата й част се смъкна и увисна като гердан на шията на ударения, червена от кръв. Тежкият лост беше близнал ухото.
Остана дядо Боне. Той стърчеше подъбен и сякаш чужд на всичко. Съмнителната му нервна система го правеше човек със забавени реакции. Баща ми не пожела да се занимава с него. Нямаше смисъл.
След неочакваното им поражение нашествениците се оттеглиха в пределите на тяхната си ливада. Там насядаха да превързват разкървавеното ухо и да налагат с мокри кърпи пострадалите телесни пунктове.
През това време магистърът на боя провери дали окосената от бития враг трева е просъхнала, за да я обърне с дървената вила. Беше се успокоил. Дори се обърна към петимата и каза без никаква ирония:
— Благодариме, свършихте ни убава работа.
Не му отвърнаха. Но след като си взеха сулук, помъкнаха коси към друга дядова ливада и се захванаха да косят нея. Ливадката се намираше на стотина разкрача, та ясно се виждаше как петимата, макар и не съвсем енергично, упорито завъртяха косите.
Войната не беше свършила. Щом разбра това магистърът на боя устреми пантерската си походка към непоправимите войнолюбци. Опитите на дядо да го спре претърпяха пълен крах. За възможно най-кратко време доближи петимата и им рече, учестил късите си пръхтения:
— Ама вие пак ли се за бо-ой молите?
Ни дума, ни звук. Само предводителят натърти своето:
— Косете!
Дядо постоя, постоя, па забърза към новото полесражение. Но, както се видя, баща ми не бързаше да се нахвърли върху врага. Лисичата съобразителност му подсказа, че сега, съвзели се от първото поражение, петимата го чакаха, готови за схватка. Тъкмо за това, вместо да налети, заизкачва стръмнината, за да се отзове над тях.
Когато зае желаната позиция, заоглежда около себе си, като от време на време се навеждаше. Не беше трудно да се разбере, че събира камъни. А по нашия край камънаци колкото щеш. За кратко време се извиси цяла купчина. И ето, вече подготвил артилерията си, изведнъж откри барабанен огън.
Петимата не очакваха такъв развой на нещата. Коситбата им ставаше невъзможна. Наместо да въртят косите — трябваше непрекъснато да отскачат натам-насам, за да избягват доста точните попадения. Не им оставаше друго, освен или да се махнат от ливадката, или да щурмуват.
Избраха второто. На щурм ги поведе дядо Боне. Само че бяха вече доста понакълцани. Пък и едно е да мяташ камъни отдолу и друго — отгоре. Въпреки това лека-полека групата наближи подножието на крепостта. При новосъздаденото съотношение на силите магистърът трябваше да предприеме нещо. И той предприе. Напъха в пазвата на ризата си останалите му камъни и заприличал на бременна котка, изпълзя по-високо и зае позиция зад голям камък.
Тук беше доста защитен. Сега камъните захвърчаха право към неразбраните глави. И нерядко попадаха в целта. Щурмоваците закъсаха. Ту тоя, ту оня се хване за главата и напусне полесражението, свличайки се по надолнището. Накрая разбрали, че и този път загубват схватката, петимата се оттеглиха и седнаха встрани от ливадката да ближат лютите си рани.
Магистърът на боя слезе от крепостта и подбра дядо да си довършат работата в другата ливада, като не пропусна пак да благодари за окосеното. Е, и той от време на време се потриваше по раменете и бедрата, но здраве да има.
Докато дядо и баща ми работеха, докато петимата се занимаваха с нанесените им леки и средни телесни повреди, слънцето залезе. Дядо Боне се привдигна, погледна към двамата и току извика спокойно и може да се каже ласкаво:
— Айде, айде да си одиме — мръкна се!