Кьорл се понесе с тихи стъпки през една просторна зала и влезе в съседен коридор. Там се натъкна на вратата на първата спална кабина. Тя бе заключена с електрически механизъм, но той я отвори безшумно. Сетне връхлетя вътре и премаза гърлото на спящия в леглото човек. Безжизнената глава се килна под налудничав ъгъл. Тялото потрепери. Лъхна го миризма на му, която едва не го отклони, но той се застави да продължи.
Седем спални кабини — седем трупа. После Кьорл се върна безшумно в клетката и затвори вратата след себе си. Бе разчел времето до секунда. Малко по-късно се появиха часовите, те надникнаха през аудиоскопа и продължиха нататък. Кьорл излезе за втория си набег и за няколко минути опустоши още четири спални. Сетне проникна в едно спално помещение с двадесет и четири души. До този момент беше убивал светкавично, без да забравя кога точно да се прибира в клетката. Възможността да унищожи цяла стая хора го обърка. В продължение на повече от хиляда години бе убивал всички живи същества, които бе успявал да улови. Дори в началото това означаваше не повече от едно съдържащо ид създание на седмица. И затова никога не се бе сблъсквал с необходимостта да се въздържа. Връхлетя в спалнята като огромна котка, каквато всъщност беше, безшумен и смъртоносен, и се отдаде на страстта да убива, докато не остана нито един жив човек.
Едва тогава осъзна, че е просрочил времето си. Непростимата грешка го накара да потръпне от ужас. Беше планирал нещата така, че да превърне нощта в кървава баня; смъртта трябваше да приижда на вълни, точно изчислени, за да може да се връща в затвора си преди часовите да надникнат вътре, както правеха при всяка обиколка. Сега трябваше да се прости с надеждата да завладее този гигантски кораб за една нощ.
Опита се да преоцени обстановката. Стрелна се през залата, без да го е грижа за шума, който вдигаше. Появи се в коридора, водещ към клетката, целият напрегнат в очакване да бъде посрещнат от изстрели, чиято енергия нямаше да е в състояние да овладее.
Двамата часови бяха там, застанали един до друг. Очевидно току-що бяха открили отворената врата. Вдигнаха глави едновременно, за миг парализирани от страх пред ноктите и пипалата, пред свирепата котешка глава и изпълнените с омраза очи. Твърде късно единият от тях посегна към оръжието си. Но другият бе напълно вцепенен от ужас и само изкрещя. Пронизителният вопъл отекна по коридора и след като бе разпространен от стенните комуникатори, разбуди всички на кораба. Крясъкът завърши с ужасяващо гъргорене, когато Кьорл запрати с неудържима сила двата трупа към дъното на коридора. Не искаше мъртвите тела да бъдат намерени близо до клетката. Това бе единствената му надежда.
Разтърсен до основи, неспособен да, мисли свързано, след като осъзна ужасната си грешка, той се хвърли към клетката. Вратата щракна тихо след него. Енергията потече отново към електрическата ключалка. Кьорл се сви на пода и се престори на заспал, когато чу приближаването на множество стъпки и разтревожени гласове. Усети, че някой се взира в него през аудиоскопа. Кризата щеше да настъпи, когато намереха другите тела. Полека напрегна мускулите си и се приготви за най-голямата битка в живота си.
Четвърта глава
— Сивър е мъртъв! — чу Гросвенър гласа на Мортън.
Гласът на директора беше скован. — Какво ще правим без Сивър? И Брекънридж! И Каултър и… о, боже, това е ужасно!
Коридорът бе пълен с хора. Гросвенър, който бе дошъл по-отдалече, се намираше в края на тълпата. На два пъти опита да си пробие път, но беше изтикан назад от хора, които дори не се обърнаха да го погледнат. Гросвенър се отказа. Забеляза, че Мортън се готви да говори отново. Директорът се взираше мрачно в множеството. Масивната му брадичка беше издадена по-напред от обикновено.
— Ако някой има и най-смътна представа какво е станало, нека да каже! — провикна се той.
— Космическа лудост!
Подхвърлянето подразни Гросвенър. Това безсмислено изречение продължаваше да се чува дори след толкова години пътешествия из междузвездната пустош. Фактът, че някои полудяваха в космоса от самота, страх и напрежение, не означаваше, че в случая става дума за някакво особено заболяване. Далечните космически пътешествия криеха някои опасности от емоционален характер — това бе една от причините Гросвенър да е на борда на кораба, — но полудяването не беше сред тях.
Мортън се колебаеше. Очевидно той също смяташе, че подхвърлената забележка е безпредметна. Но моментът не беше подходящ за спорове. Тези хора бяха напрегнати и уплашени. Те имаха нужда да бъдат успокоени, да бъдат сигурни, че ще се вземат мерки за защитата им. В такива моменти директори на експедиции, главнокомандващи и други представители на властта можеха да загубят завинаги уважението на подчинените си. На Гросвенър му се стори, че Мортън е преценил всички тези възможности, преди да заговори — толкова предпазливи бяха думите му: