— Директоре — отсече Пенънс, — не разполагаме с достатъчно време, за да ми обясните подробностите. Вие давайте заповедите! Ако не съм съгласен с някоя от тях, ще ви кажа.
Това бе елегантен начин за отстъпване на правомощията. Но Пенънс, макар и униформен, в качеството си на главен инженер се нареждаше сред учените.
Мортън пристъпи веднага към действие.
— Господин Пенънс — рече той отривисто, — определете по пет техници за всеки един от четирите входа на машинното отделение. Аз ще водя първата група. Кент, вие ще поемете втората. Смит, номер три. И Пенънс, разбира се, номер четири. Ще използваме преносими топлинни излъчватели и ще разбием големите врати. Забелязах, че нашето чудовище ги е заключило отвътре. Селенски, качете се в контролния пост и изключете всичко без двигателите. Използвайте централния комутатор, за да спрете всичко едновременно. Но внимавайте — в никакъв случай не намалявайте ускорението. Никакви антиускорителни тяги. Разбрано!
— Да, сър! — Пилотът отдаде чест и тръгна по коридора.
Мортън извика след него:
— Докладвайте ми по линията за връзка, ако някоя от машините заработи отново.
Всички, които бяха включени в групите за действие, бяха от т.нар. боен отряд на кораба. Гросвенър заедно с неколцина други се отдалечи на петдесетина метра, за да наблюдава оттам развоя на събитията. Беше обзет от изключително силно усещане за предстоящ провал, докато гледаше как техниците монтират излъчвателите и нареждат защитните екрани. Той разбираше наложителността и целта на предстоящата атака. Дори допускаше, че тя може да се увенчае с успех. Но се залагаше на всичко или нищо и резултатът не можеше да бъде предсказан. Акцията се изграждаше върху остаряла система за използване на хора и техните умения. Най-влудяващото бе, че не му остава нищо друго, освен да наблюдава отстрани начинанието, което не одобряваше.
Гласът на Мортън дойде по основната комуникационна линия:
— Както казах, това е преди всичко пробна атака. Тя изхожда от предположението, че звярът не е бил достатъчно дълго в машинното отделение, за да предприеме нещо по-сериозно. Трябва да превземем неговата крепост сега, преди да ни е атакувал на свой ред. Но освен възможността да го извадим от строя, аз имам и една хипотеза. Идеята ми е следната: тези врати са направени така, че да издържат на силни експлозии и ще ни трябват поне петнадесет минути, докато излъчвателите ги разтопят. През това време чудовището няма да разполага с никаква енергия, защото Селенски ще прекъсне захранването. Двигателят, разбира се, ще работи, но в него протичат верижни реакции. Предполагам, че то не може да използва атомната енергия. След няколко минути ще видите какво имам предвид… надявам се.
При следващите му думи гласът му се извиси:
— Готов ли сте, Селенски?
— Тъй вярно.
— Тогава изключвайте!
Целият коридор — а и корабът, както се досети Гросвенър — изведнъж потъна в мрак. Той запали осветлението на космическия си костюм. Един по един останалите последваха примера му. Осветените им от индивидуалните лампи лица бяха бледи и напрегнати.
— Огън! — Командата на Мортън отекна в шлемофоните.
От подвижните излъчватели бликна поток от концентрирана енергия, която плисна върху яките метални врати. Гросвенър видя как първите капки разтопен метал потекоха надолу. Появиха се и други и накрая няколко вадички заотстъпваха неохотно от траекторията на лъча. Прозрачният екран започна да се замъглява и малко по-късно беше вече невъзможно да се каже какво точно става с вратата. И тогава, през мъглата, видя как вратата засия със собствен блясък. В гледката имаше нещо пъклено: искреше с блясъка на хиляди скъпоценни камъни, докато топлината на излъчвателите ръфаше метала с премерена ярост.
Времето течеше. Накрая се чу дрезгавият глас на Мортън.
— Селенски!
— Още нищо, директоре. Мортън промърмори:
— Но той трябва да направи нещо. Не може просто да стои там като хванат натясно плъх, Селенски!
— Все още няма нищо.
Изминаха седем, десет, дванадесет минути.
— Директоре! — Гласът на Селенски беше напрегнат. — Звярът е включил динамомашината.
Гросвенър затаи дъх. После гласът на Кент прозвуча в шлемофона:
— Мортън, не можем да проникнем по-навътре. Това ли очаквахте?
Гросвенър видя Мортън да се взира във вратата. Стори му се, въпреки голямото разстояние, че металът не е толкова нажежен както преди. Вратата видимо почервеня и накрая, изстивайки, потъмня.