Отвъд лея имаше пустош и космически мрак.
Гросвенър току-що бе установил почти несъзнателно, че корабът е на път да излезе от малкото звездно струпване, през което летеше. Само няколко от близо петте хиляди слънца в тази система все още се виждаха. Той отвори уста да каже: „Бих искал пак да поговорим, господин Корита, когато имате време.“
Но не можа да каже нищо. Леко замъглен двоен образ на жена, носеща шапка с перо, се очертаваше върху стъклото пред него. Образът заблестя. Гросвенър почувства необичайно напрежение в очните си ябълки. За миг главата му се изпразни. Веднага след това му се стори, че чува звуци и вижда светлини. Проряза го усещане за остра болка. Халюциногенна хипноза! Откритието го разтърси като електрически шок.
Всъщност това го спаси. Неговата подготовка му помогна моментално да блокира сугестивното въздействие на светлинния образ. После, без да губи време, се обърна и извика в най-близкия стенен микрофон:
— Не гледайте образите! Те са хипнотизиращи. Нападнати сме!
Препъна се в тялото на припадналия Корита. Коленичи до него.
— Корита! — пронизително извика Гросвенър. — Можеш да ме чуеш, нали?
— Да.
— Подчинявай се само на моите инструкции. Разбра ли?
— Да.
— Започваш да се отпускаш, да забравяш. Умът ти е в покой. Ефектът от образите затихва. А сега изчезна. Изчезна напълно. Разбираш ли? Изчезна напълно.
— Разбирам.
— Те не могат да те засегнат повторно. Всъщност всеки път, когато видиш образ, ти си припомняш някоя приятна сцена от дома. Ясно ли е?
— Напълно.
— Сега започваш да се събуждаш. Ще броя до три. Когато кажа „три“, ще бъдеш съвсем буден. Едно… две… три — събуди се!
Корита отвори очи.
— Какво стана? — попита той озадачен.
Гросвенър му разказа накратко за случилото се и го подкани:
— Бързо, последвайте ме! Светлинните образи притеглят погледа ми въпреки контравнушението ми.
Той поведе объркания археолог по коридора към Нексиалния отдел. На първия ъгъл попаднаха на проснат на пода човек.
Гросвенър побутна мъжа доста грубичко. Искаше да предизвика у него шокова реакция.
— Чуваш ли ме? — попита той.
Другият се размърда.
— Да.
— Тогава слушай. Светлинните образи вече не ти влияят. Сега стани. Ти си напълно буден.
Мъжът се изправи с мъка и се опита да го нападне. Гросвенър се наведе рязко и нападателят залитна покрай него.
Нексиалистът му нареди да спре, но намиращият се под хипноза човек продължи, без да се обръща. Гросвенър хвана ръката на Корита:
— Изглежда съм закъснял в неговия случай.
Корита поклати замаяно глава. Извъртя очи към стената и от думите му стана ясно, че внушението на Гросвенър не е постигнало целта си.
— Но какви са тези неща? — попита историкът.
— Не ги гледайте.
Беше невероятно трудно човек да отклони погледа си от тях. Гросвенър бе принуден да мига непрекъснато, за да неутрализира светлинните ефекти, които атакуваха зрението му. В началото му се струваше, че картините го обгръщат отвсякъде. После забеляза, че женските очертания — някои единични, други причудливо двойни — заемаха прозрачните или полупрозрачните части от стените. Стотици такива силуети се отразяваха върху стените и добре, че само там.
Видяха и други жертви на нападението, които лежаха безразборно по коридорите. На два пъти попаднаха на хора, дошли в съзнание. Единият от тях стоеше на пътя им с невиждащ поглед и нито помръдна, нито се извърна, когато Гросвенър и Корита минаха покрай него. Другият нададе вик, посегна към оръжието си и стреля. Смъртоносният лъч прогори стената до Гросвенър; нексиалистът се хвърли върху нападателя и го събори на земята. Хипнотизираният — един от поддръжниците на Кент — го изгледа злобно:
— Проклет шпионин! — процеди той. — Рано или късно ще те пипнем.
Гросвенър не се спря, за да установи причините за странното поведение на този мъж, но тревогата му се засили, докато водеше Корита към вратата на отдела си. Ако само един от химиците можеше така бързо да бъде доведен до пристъп на омраза към него, каква ли щеше да бъде реакцията на петнадесетте, които бяха завладели помещенията му?