С голямо облекчение откри, че всички те са в безсъзнание. Бързо намери по един чифт тъмни очила за себе си и за Корита и сетне насочи светлинен бараж към стените, тавана и пода. Хипнотичните образи бяха засенчени моментално от силната светлина.
Гросвенър влезе в студиото си и излъчи по радиоуредбата заповеди, предназначени да освободят хипнотизираните от него членове на екипажа. През отворената врата следеше реакциите на двете тела, проснати в несвяст. Пет минути по-късно те продължаваха да не дават признаци на живот. Гросвенър предположи, че хипнотичните образи на нападателите са въздействали с по-голяма сила от неговите внушения и са неутрализирали напълно ефекта от думите му. Възможно бе те сами да се събудят след известно време и да се нахвърлят върху него.
С помощта на Корита той ги изтегли до умивалнята и заключи вратата. Очевидно беше, че хипнотичните образи, с които ги атакуваха, имаха толкова силно въздействие, че Гросвенър бе успял да се спаси само благодарение на бързата си реакция. Но случилото се не се изчерпваше с виденията. Чрез тях се бяха опитали да подчинят волята му, като едновременно със зрението въздействат и върху неговия мозък. Гросвенър бе запознат с изследванията в тази област. И затова знаеше — докато нападателите очевидно не бяха наясно с този факт, — че отвън човешката нервна система не може да се контролира без помощта на енцефалорегулатор или някакъв подобен апарат.
Съдейки по случилото се с него, си даваше сметка, че останалите членове на експедицията са потънали в дълбок хипнотичен сън или пък се намират в плен на халюцинациите и не осъзнават действията си.
Не му оставаше друго, освен да стигне до контролния пулт и да включи енергийния защитен екран на кораба. Независимо откъде идваше атаката — от друг кораб или от планета, — той със сигурност щеше да неутрализира насоченото срещу тях лъчение.
С треперещи ръце Гросвенър се опитваше да включи няколко преносими прожектора. Нуждаеше се от нещо, което да смекчи въздействието на образите по пътя към контролната зала. Включваше последния контакт, когато усети леко замайване, което отмина почти веднага. Това чувство обикновено се появяваше при рязка смяна на курса и се дължеше на регулирането на антиускорителите.
Действително ли курсът бе променен? Трябваше да провери… по-късно.
Той се обърна към Корита:
— Смятам да направя един експеримент. Моля, останете тук.
Гросвенър пренесе прожекторите в съседния коридор и ги натовари на един електромобил. Сетне се качи и потегли към асансьорите.
Предполагаше, че бяха изминали всичко на всичко десет минути от първоначалната поява на образите.
Той зави по коридора с асансьорите с четиридесет километра в час, сравнително висока скорост за това тясно пространство. В нишата срещу асансьорите двама мъже се бяха вкопчили в безмилостна схватка. Те не обърнаха никакво внимание на Гросвенър, а продължиха да се олюляват, блъскат и ругаят. Запъхтяното им дишане огласяваше целия коридор. Взаимната им омраза не намаля въпреки опитите на Гросвенър да ги заслепи с прожекторите. В какъвто и свят да ги бяха отвели халюцинациите им, те бяха потънали дълбоко в него.
Гросвенър вкара електромобила в най-близкия асансьор и потегли надолу. Започваше да се надява, че ще намери контролната зала празна.
Надеждата му бързо угасна, когато наближи централния коридор. Той гъмжеше от хора. На няколко места бяха издигнати барикади и се носеше характерната миризма на озон. Оръжията святкаха отвсякъде. Гросвенър надникна предпазливо от асансьора и се опита да прецени обстановката. Тя не беше блестяща. Двата подстъпа към залата бяха блокирани от десетки преобърнати товарни машини, зад които бяха приклекнали мъже във военни униформи. Сред отбраняващите се Гросвенър зърна капитан Лийт, а от другата страна, зад барикадата на една от атакуващите групи, разпозна Мортън.
Нещата се изясняваха. Хипнотичните картини бяха отприщили потисканата враждебност. Учените се биеха с военните, които подсъзнателно винаги бяха ненавиждали. Военните на свой ред най-сетне бяха получили възможността да излеят презрението и яростта си спрямо жалките учени.
Гросвенър знаеше, че не това е истинската картина на чувствата им едни към други. Обикновено човешкият мозък балансираше между безброй противоположни импулси, така че нормалният индивид да прекара живота си без някое от чувствата да се изяви прекалено за сметка на останалите. Това тънко равновесие сега бе нарушено и изправяше пред катастрофа цялата експедиция, като същевременно улесняваше победата на враг, за чиято цел можеше само да гадае.