Точно под Гросвенър две същества крачеха едно срещу друго по една от тези тесни пътечки. Не изглеждаха обезпокоени от факта, че се намират на тридесет и повече метра височина. Разминаха се небрежно и с лекота. Всеки завъртя външния си крак около другия, намери отново мостчето, сетне прибра и вътрешния крак и продължи спокойно, без да забавя хода си. На другите нива хората-птици извършваха същите сложни маневри все така безгрижно. Докато ги наблюдаваше. Гросвенър предположи, че обитателите на този свят са много леки, а костите им са тънки и кухи.
Картината отново се промени; после пак. Местеше се от един участък на улицата към друг. Гросвенър видя, или поне така му се стори, всички възможни фази на размножението. При някои то бе толкова напреднало, че крайниците и голяма част от тялото вече бяха освободени. Други приличаха на картината, която бе видял по-рано. Във всеки от случаите родителят не изглеждаше притеснен от тежестта на новото тяло.
Гросвенър се опитваше да надзърне в една от тъмните постройки, когато картината започна бавно да чезне от стената. Миг по-късно градът се стопи напълно. На негово място се появи двойният образ. Пръстите на фантома сочеха към мозъчния регулатор. Той бе изпълнил своята част от сделката. Ред беше на Гросвенър. Наивно бе да очакват, че ще го направи. Бедата беше, че той нямаше друг избор, освен да се придържа към негласното споразумение.
Единадесета глава
— Аз съм спокоен и отпуснат — нареждаше записаният глас на Гросвенър. — Моите мисли са ясни. Това, което виждам, не е задължително свързано с онова, което гледам. Това, което чувам, може да няма никакъв смисъл за центъра за разбиране на моя мозък. Но аз видях техния град, както съществува в мислите им. Независимо дали чутото и видяното от мен има смисъл или не, аз оставам спокоен, отпуснат и невъзмутим.
Гросвенър прослуша внимателно записа и се обърна към Корита:
— Чудесно.
Разбира се, можеше да настъпи момент, когато вече няма да чува съзнателно това послание, но то щеше да остане в съзнанието му и да се отпечатва все по-дълбоко в него. Гросвенър огледа регулатора за последен път, без да престава да слуша. Всичко беше както трябва.
На Корита той обясни:
— Системата ще се изключи автоматично след пет часа. Ако натиснете тук — Гросвенър посочи един червен бутон, — можете да ме освободите и по-рано. Но го направете само в краен случай.
— Какво разбирате под краен случай?
— Ако бъдем нападнати. — Гросвенър се поколеба. Той би предпочел да има няколко паузи, но онова, което му предстоеше, не бе просто научен експеримент, а борба на живот и смърт. Вече готов за действие, постави ръката си върху контролното табло. И спря.
Защото часът бе ударил. След няколко секунди колективното съзнание на безброй същества-птици щеше да овладее част от нервната му система. Без съмнение те щяха да се опитат да го ръководят така, както контролираха останалите членове на екипажа.
Гросвенър бе напълно сигурен, че ще бъде изправен срещу група от взаимодействащи си умове. Той не бе видял в града им нито машини, нито дори коли, тези най-примитивни механични устройства. За кратко време бе помислил, че те използват нещо от типа на телевизионни камери, но сега предполагаше, че е разгледал града им през нечии очи. Следователно телепатията при тях бе толкова развита, колкото и самото зрение. Обединената мисловна енергия на милиони създания-птици бе в състояние да преодолее десетки светлинни години. Нямаха никаква нужда от машини.
Той не се надяваше, че ще предвиди резултата от опита си да стане част от техния колективен ум.
Продължаваше да се вслушва в записа, като едновременно с това настройваше потенциометрите на мозъчния регулатор. Ритъмът на собствените му мисли леко се промени. Трябваше да действа предпазливо. Дори да искаше, той не можеше да постигне пълна хармония с извънземните. В тези ритмични трептения се криеха нюансите между разума, лудостта и безумието. Трябваше да ограничи приемането си до вълни, определени като „нормални“ в таблиците на психиатрите.
Регулаторът ги насложи върху светлинен лъч, които на свой ред попадна право в образа. Създанието с нищо не показа, че е засегнато от кодирания в лъча мисловен модел. Гросвенър не бе и очаквал видима реакция, затова не остана разочарован. Бе убеден, че резултатът няма да бъде изразен в евентуална промяна на насочените към него образи. А и можеше да я почувства само чрез нервната си система.