Беше му трудно да се съсредоточи върху образа, но продължи да упорства. Мозъчният регулатор вече забележимо смущаваше зрението му, но той продължаваше да се взира във фантома.
— Аз съм спокоен и отпуснат. Моите мисли са ясни… Думите ту отекваха гръмко в ушите му, ту изчезваха, преминавайки в далечен тътен.
Шумът бавно заглъхна и се превърна в равномерен шепот като от морска раковина. Гросвенър долавяше слаба светлина. Тя беше далечна и смътна, сякаш се виждаше през гъста мъгла.
— Аз продължавам да се владея — увери се той. — Получавам сетивни усещания чрез нервната система на образа, както и той чрез моята.
Гросвенър можеше да чака. Можеше да седи тук и да чака, докато мракът се разсееше и мозъкът му започнеше да разчита импулсите, изпращани от другата нервна система. Можеше да седи тук и…
Мисълта му секна. Да остане седнал! — помисли си Гросвенър. Дали това не бе заповед на другия? Затаи дъх и остана така нащрек. Чу нечий далечен глас да казва: „Независимо дали чутото и видяното от мен има смисъл или не, аз оставам спокоен…“
Засърбя го носът. Гросвенър си каза: „Те нямат носове; поне аз не видях такива. Следователно това е или моят собствен нос, или случайно хрумване.“ Понечи да вдигне ръка и да го почеше, но в този момент остра болка проряза стомаха му. Ако можеше, щеше да се превие на две. Но не можеше. Не можеше да почеше носа си. Не можеше да сложи ръце на корема си.
Разбра, че сърбежът и болката не идват от неговото тяло. Нито пък бе задължително те да имат някакво съответствие с нервната система на другия. Две високо развити форми на живот си изпращаха сигнали — той се надяваше, че неговите съобщения също пътуват — които нито единият, нито другият бяха в състояние да разберат. Преимуществото на Гросвенър бе, че го очакваше. Чуждоземецът, който се намираше в стадия на фелах, ако бе валидна теорията на Корита, не можеше да предвиди този развой. Осъзнавайки това, той, човекът, се надяваше да изостри възприятията си. На птицата нещата щяха да изглеждат все по-объркани.
Сърбежът изчезна. Болката в стомаха се превърна в тежест като при преяждане. Сякаш нагорещена игла обаче се заби в гръбначния му стълб, пронизвайки прешлените му един след друг. На половината от пътя иглата стана от лед, който се разтопи и по гърба му потече студена струя. Нещо — нечии пръсти? парче метал? щипци? — сграбчи сноп мускули на ръката му и едва не ги отскубна от корен. Цялото му същество се сгърчи от болка. Той почти изгуби съзнание.
Болката премина, но Гросвенър бе сериозно разтърсен. Това бяха само халюцинации. Нищо подобно не се бе случило нито с неговото тяло, нито със съществото-птица. Мозъкът му приемаше комплекс от импулси чрез зрението и ги тълкуваше погрешно. Така удоволствието можеше да се превърне в болка, а всяко дразнение — да предизвика всякакво усещане. Не бе допускал, че грешките на неговия мозък могат да бъдат толкова сериозни.
Той престана да мисли за това, тъй като нещо меко и влажно докосна устните му. Нечий глас каза:
— Аз съм обичан… — Гросвенър отхвърли тази идея. Не, не „обичан“. Това бе собственият му мозък, който се опитваше да тълкува сетивните възприятия на другата нервна система, съвършено различна от човешката. Гросвенър съзнателно коригира смисъла на думите: „Аз съм стимулиран от…“. След това остави усещането да премине по цялото му тяло. Накрая така и не разбра какво точно бе изпитал. Дразнението не бе неприятно. Вкусовите му центрове разпознаваха усещане за сладост. В съзнанието му изплува образът на красиво цвете. Карамфил, червен като всичките си земни събратя, поради което не можеше да има никаква връзка с флората на света Рийм.
Рийм! — помисли си той. Целият се напрегна, омагьосан. Дали това име бе дошло от дълбините на космоса? Без да може да си го обясни рационално, струваше му се, че то съществува точно на планетата от неговите видения. Въпреки това съмнението се бе загнездило в ума му. Не можеше да бъде сигурен.
Последната серия усещания бе приятна от край до край. Все пак продължи да очаква с тревога продължението. Светлината оставаше мъждива и неясна. Очите му като че ли отново се навлажниха. Изведнъж краката започнаха силно да го сърбят. Усещането отмина, но го заля необяснима горещина и с мъка започна да си поема въздух.
— Това е илюзия! — каза си той. — Нищо подобно не се случва.