Дразненията престанаха. Отново се чуваше равномерното шумолене, придружено от всепроникващата неясна светлина. Гросвенър започна да се безпокои. Възможно бе методът му да е правилен и след известно време да е в състояние да контролира някого или цяла група от враговете. Но времето не стигаше. С всяка измината секунда се приближаваха към собственото си унищожение. Там, всъщност тук (за миг той изгуби ориентация), в космоса, един от най-големите и най-скъпи звездолети, създавани някога от хората, гълташе километрите с почти непонятна за ума скорост.
Гросвенър знаеше върху кои части от мозъка му се оказва въздействие. Той чуваше шум само когато определени чувствителни зони на мозъчната му кора получаваха сигнали. При дразнение частта над ухото събуждаше блянове и стари спомени. Картата на човешкия мозък бе много отдавна разчетена. Точното разположение на различните зони варираше незначително при всеки индивид, но общата структура бе винаги една и съща.
Човешкото око бе сравнително точен механизъм. Лещата фокусираше истински образ върху ретината. Ако се съдеше по картините на града, изпратени от обитателите на Рийм, те също имаха зрителни органи, способни да виждат обективно. В случай че успееше да синхронизира своите очи с техните, щеше да получи картина, на която можеше да повярва.
Изминаха още няколко минути. Обзет от внезапно отчаяние, Гросвенър се попита дали няма да остане така през оставащите пет часа, без нито за миг да осъществи ползотворен контакт? За първи път дори се усъмни, че е бил в правото си да се ангажира толкова всеотдайно с тази задача. Когато се опита да придвижи ръката си към контролния панел на мозъчния регулатор, не се получи нищо. В съзнанието му нахлу поток от блуждаещи усещания и сред тях безпогрешната миризма на изгоряла гума.
За трети път очите му се напълниха със сълзи. Тогава се появи една отчетлива, ясна картина. Тя изчезна толкова бързо, колкото бе дошла. Но Гросвенър, обучен с най-съвършени сублиминални техники, запази спомена за образа така трайно запечатан в съзнанието си сякаш го бе разглеждал достатъчно време, за да го попие.
Стори му се, че се намира в една от високите, тесни сгради в чуждия град. Вътрешността й бе слабо осветена от отраженията на слънчевата светлина, проникваща през отворените врати. Прозорци не се виждаха никъде. Вместо подове имаше вътрешни мостчета. Няколко от съществата-птици седяха върху тях. По стените се виждаха врати, подсказващи наличието на стаи и складови помещения.
Видението едновременно го развълнува и разтревожи. Какво щеше да стане, ако установеше контакт с това създание и попаднеше под въздействието на нервната му система, както и то на свой ред се повлияеше от него? А ако достигнеше до степента да чува с неговите уши, да вижда с неговите очи и да усеща до известна степен онова, което усеща самото то? Можеше ли да запълни бездната между тях и да предизвика ответна реакция на мускулите на това същество? Можеше ли да го застави да върви, да извърне глава, да вдигне ръце и да му се подчинява, както неговото собствено тяло? Нападението над кораба бе предприето от група същества, които работеха, мислеха и чувстваха едновременно. Ако вземеше надмощие над един от членовете й, можеше ли да я контролира цялата?
Краткотрайното му видение навярно бе дошло през очите на едно от птичите същества. Преживяното от него до този момент не предполагаше някаква форма на групов контакт. Той бе като затворник в тъмна стая. В една от стените й имаше отвор, покрит с пластове от прозрачен материал, през който се процеждаше неясна светлина. От време на време в мъглата се очертаваха образи и той зърваше картини от външния свят. Можеше да бъде относително сигурен, че те отговарят на действителността. Но това не се отнасяше за звуците, които проникваха от дупката в другата стена, или пък за усещанията, достигащи до него през пролуките в пода и тавана.
Човешкото ухо улавяше честоти до двадесет хиляди херца. Някои раси едва от тази честота започваха да чуват. В състояние на хипноза те можеха да бъдат накарани да се смеят гръмогласно, докато ги измъчват, и да викат от болка, докато ги гъделичкат. Това, което предизвикваше болка при едни живи същества, оставяше безчувствени други.
Гросвенър се отпусна. Не му оставаше нищо друго, освен да чака.
Хрумна му, че е възможно да има някаква връзка между неговите мисли и впечатленията, които получаваше. Онази картина от вътрешността на сградата — за какво си бе мислил малко преди да я види? Спомни си, че се бе съсредоточил върху структурата на окото.