Връзката бе толкова очевидна, че го обзе силно вълнение. Имаше и още нещо. До този момент той се бе стремил да вижда и чувства чрез нервната система на съществото-птица. Но осъществяването на надеждите му продължаваше да зависи от това, дали ще успее да установи контакт или контрол над групата умове, която бе атакувала кораба.
Изведнъж Гросвенър видя проблема си в нова светлина. Необходимо бе да установи пълен контрол над собствения си мозък. Определени зони от него трябваше да бъдат буквално затъмнени и поддържани в състояние на минимална активност. Чувствителността на други трябваше да бъде изострена, така че пристигащите усещания да намират по-лесно израз чрез тях. Имаше достатъчна подготовка по самовнушение, за да постигне и двете цели.
Трябваше да се започне от видението. Следваше установяване на контрол над мускулите на индивида, посредством който групата действаше срещу него. Избухнаха цветни фойерверки и прекъснаха вглъбяването му. Гросвенър реши, че това е доказателство за ефективността на самовнушението му. Картината внезапно се изясни и се стабилизира, от което той разбра, че е на вярна следа.
Сцената бе същата. Отново се намираше във вътрешността на една от високите сгради. Гросвенър напрегна всичките си сили, за да овладее движението на мускулите на рийма, треперейки да не се разсее образът.
Бедата бе, че самата причина за това, как възниква едно движение, му бе доста неясна. Видението не даваше представа за милионите мускулни съкращения, съпровождащи вдигането на един пръст. Тогава той съсредоточи вниманието си към цял крайник. Не се случи нищо. Разочарован, но без да се отказва, Гросвенър опита символна хипноза, използвайки една-единствена ключова дума, за да обхване сложния мускулен процес.
Бавно една от ръцете се вдигна. Нова ключова дума и риймът се изправи предпазливо. После Гросвенър го накара да завърти глава. Оглеждането припомни на съществото-птица, че този скрин, този сандък и този шкаф са „мои“. Тази мисъл едва докосна съзнанието му. Създанието приемаше спокойно факта, че разпознава своите вещи.
Гросвенър с усилие потисна вълнението си. Много търпеливо той застави птицата да стане, да вдигне ръцете си, сетне да ги свали и да направи няколко крачки напред-назад по пръта. Най-накрая я накара да седне отново.
Изглежда беше постигнал идеален синхрон с рийма и мозъкът му започна да реагира на най-лекото внушение. Тъкмо бе започнал да се съсредоточава отново, когато цялото му същество бе пронизано от съобщение, на което той автоматично придаде словесна форма:
„Клетките зоват, зоват. Клетките са изплашени. О, клетките познават болката! Мрачно е в света на риймите. Отдръпнете се от съществото… стойте надалеч от Рийм… Сенки, мрак, хаос. Клетките трябва да го отхвърлят… Но не могат. Те имаха основание да се отнасят дружелюбно със съществото, дошло от големия мрак, тъй като не знаеха, че то е враг. Нощта става все по-тъмна. Всички клетки се отдръпват… Но не могат…“
Дружелюбни! — изстена объркан Гросвенър.
Защо пък не. С ужас установи, че всичко, случило се дотук, можеше еднакво лесно да бъде обяснено както по единия, така и по другия начин. Положението беше сериозно. Ако бедата, сполетяла кораба, бе резултат от усилията на съществата-птици да бъдат дружелюбни и да установят приятелски контакт с чужденците, какви ли поражения можеха да нанесат те, ако бяха настроени враждебно?
Неговият проблем бе по-тежък от техния. Ако прекъснеше връзката си с тях, те щяха да се освободят. Тогава може би щяха да нападнат. Веднъж откъснали се от него, риймите бяха в състояние да се опитат да унищожат „Спейс Бийгъл“.
Не му оставаше нищо друго, освен да продължи да действа с надеждата, че ще се случи нещо, с което би могъл да обърне в своя полза нещата.
Дванадесета глава
Гросвенър се зае с това, което му изглеждаше най-логичен междинен етап: съсредоточи се, за да прехвърли контрола си от един рийм върху друг. Изборът беше очевиден.
„Аз съм обичан!“ — каза си той, възпроизвеждайки същото усещане, което по-рано го бе смутило. — „Аз съм обичан от моя родител, от когото израствам и добивам завършеност. Аз споделям неговите мисли, но вече виждам със собствените си очи и зная, че съм един от групата…“
Преходът дойде внезапно, както и бе очаквал. Той раздвижи по-малките, удвоени пръсти; сви крехките рамене под формата на дъга. После се ориентира отново към родителя рийм. Експериментът бе толкова сполучлив, че го накара да се реши на по-големия скок; да се свърже с нервната система на някое по-отдалечено същество.