Гросвенър имаше само смътна представа от колко време изпраща нарежданията си по огромната неврологична верига. Навярно от два часа. Колкото и време да бе изминало, всичко свърши, когато релето на мозъчния регулатор прекъсна автоматично връзката му с изображението върху стената на неговия отдел.
Веднага се озова сред позната обстановка. Погледна към мястото, където доскоро се намираше видението. Там нямаше нищо. Обърна се бързо към Корита. Археологът се бе отпуснал на един стол и спеше дълбоко.
Гросвенър потръпна, спомняйки си дадените от него указания — да се отпуснат и да заспят. Резултатът бе пред очите му. Всички на кораба вероятно спяха.
Спря се само за миг, за да събуди Корита, и се запъти към коридора. Докато бързаше надолу, откри десетки тела на хора, изпаднали в безсъзнание, но по стените нямаше нищо. Той стигна до контролната зала, без да зърне нито един образ.
Вече вътре в нея, трябваше да прекрачи внимателно спящия капитан Лийт, който лежеше на пода близо до командния пулт. С въздишка на облекчение натисна бутона, който включваше външния защитен екран на кораба.
Секунди по-късно Елиът Гросвенър променяше курса на „Спейс Бийгъл“.
Преди да напусне залата, той постави един хронизатор9 на лоста за управление и го нагласи за период от десет часа. След като взе тази предпазна мярка срещу възможността някой да се събуди с нагласата за самоунищожение. Гросвенър се завтече по коридора да окаже първа медицинска помощ на ранените.
Пациентите му до един бяха в безсъзнание и можеше само да гадае какво е състоянието им. Работеше предпазливо. В случаи на затруднено дишане и шок преливаше кръвна плазма. Инжектираше болкоуспокоителни средства, когато видеше опасни на вид рани и ги мажеше с бързо лекуващи мехлеми за изгаряния и порязвания. Седем пъти, вече с помощта на Корита, му се наложи да транспортира мъртви тела до камерите за реанимация. Четирима оживяха. Но и без тях останаха тридесет и два трупа, които, след като прегледа, дори не опита да съживи.
Заедно с Корита продължаваха да помагат на ранените, когато близо до тях един от геолозите се събуди, прозя се лениво и сетне изохка ужасен. Гросвенър предположи, че паметта му се възвръща, но не го изпусна от поглед, докато мъжът се изправяше на крака и се приближаваше към тях. Геологът ги изгледа последователно и накрая озадачено попита:
— Мога ли да помогна с нещо?
Скоро вече имаха десетина всеотдайни помощници, които отронваха само от време на време по някоя дума, но и от това се разбираше, че си спомнят за временното безумие, причинило този кошмар.
Гросвенър не забеляза кога са дошли капитан Лийт и Мортън, докато не ги видя да разговарят с Корита. Малко след това археологът си тръгна. Двамата началници се приближиха към Гросвенър и го поканиха на среща в контролната зала. Мортън мълчаливо го потупа по гърба. Нексиалистът се питаше дали си спомнят за случилото се, тъй като хипнозата често предизвикваше спонтанна амнезия. Ако не си спомняха нищо, щеше да му е изключително трудно да им обясни убедително какво е станало.
С облекчение чу капитан Лийт да казва:
— Господин Гросвенър, като се връщаме към сполетялото кораба бедствие, двамата с Мортън си спомняме за вашите усилия да ни накарате да осъзнаем, че сме жертви на атаки отвън. Господин Корита сподели с нас онова, което е видял от действията ви. Искам да разкажете тук на всички шефове на отдели какво точно се случи.
Подробното описание на събитията отне на Гросвенър повече от час. Когато свърши, някой се обади:
— Да разбирам ли, че това е било добронамерен опит за влизане в контакт с нас?
Гросвенър кимна:
— Ами, да.
— Искате да кажете, че не можем да отидем там и да ги направим на пух и перушина? — в гласа на човека се чувстваше недоволство.
— Би било безсмислено, но — добави нексиалистът твърдо — ние бихме могли да ги посетим и да установим по-пряк контакт.
Капитан Лийт побърза да се намеси:
— Това ще ни отнеме много време. Очаква ни дълъг път. Пък и тази цивилизация ми изглежда доста мрачна — допълни той кисело.
Гросвенър се поколеба за миг и преди да успее да заговори, Мортън попита: