Милиарди, милиарди пъти беше стигал до същия неизменен извод, за да се превърне накрая той в част от самия него, подобно на безкрайна картина, разгърнала се пред вътрешния му взор. С нея и със сияйните ивици в тъмната бездна на космоса се изчерпваше света на неговото съществуване. Той почти бе забравил за широкия сетивен диапазон, който притежаваше тялото му. В миналите векове той бе почти безграничен, но сега, когато силите му гаснеха, до него достигаха сигнали от разстояние не повече от няколко светлинни години.
Икстл не очакваше нищо и затова първото предупреждение за присъствието на кораба едва го докосна. Енергия, твърдина… материя! Неясното сетивно възприятие се залута в замъгления му мозък. Усети болка като при атрофирал мускул, внезапно подканен към мъчително движение.
Болката утихна. Мисълта изчезна. Съзнанието му потъна отново във вековен сън. Той се върна пак в стария свят на безнадеждност и сияещи светлинни петна. Самата идея за енергия и материя се превърна в блян, който започна да чезне в безкрая. Едно отдалечено ъгълче на ума му, малко по-бдително от останалата част, наблюдаваше как мисълта се изгубва, как сенките на забравата простират дипли от мъгла и поглъщат мъничкия проблясък на съзнание в едно толкова ефирно съществуване.
Но отново, този път по-силно и отчетливо, долови съобщението в далечните предели на сетивното си поле. Издълженото му тяло се сви конвулсивно. Четирите му ръце се отплеснаха напред като камшици, четирите му крака се стрелнаха, тласкани от сляпа сила. Това бе неговата мускулна реакция.
Зашеметените му очи се фокусираха наново. В погледа му проблесна живот. Онази част от нервната му система, която контролираше сетивата му, внезапно затрептя. С мигновено свръхусилие той я отклони от милиардите кубични километри, откъдето не пристигаха никакви сигнали, за да се насочи към района на съобщението.
Докато се опитваше да локализира неизвестното тяло, то измина огромно разстояние. Тогава за първи път Икстл реши, че това е кораб, летящ от една галактика към друга. За миг бе обзет от ужас, че обектът ще се отдалечи още и той ще изгуби контакт с него, преди да успее да направи нещо.
Разшири леко обсега на полето си и почувства отново познатата възбуда, предизвикана от въздействието на чужда енергия и материя. Този път Икстл се вкопчи в новото усещане. Онова, което преди бе поле, сега се превърна в лъч, концентрирал цялата енергия на измъченото му тяло.
Използвайки лъча, той изсмука огромно количество енергия от кораба. Остана още много — милиони пъти повече, отколкото можеше да използва. Наложи се да я отклони в космическия мрак. Като огромна пиявица Икстл се впи през четири, пет, десет светлинни години, за да пресуши движещата сила на звездолета.
След цяла вечност на тлеещо съществуване, поддържано със случайно прелитащи трохи от светлинна енергия, той дори не смееше да погълне огромните количества, достигащи сега до него. Необятният космос ги потопи, сякаш никога не ги е имало. Но и това, което Икстл акумулира, го разтърси и върна живота в тялото му. Със свирепа ожесточеност Икстл осъзна мащабите на открилата се възможност. Той пренастрои светкавично атомната си структура и се понесе по лъча.
В далечината корабът — с угаснали двигатели, но продължаващ да лети по инерция — премина покрай него и започна постепенно да се смалява. Той измина цяла светлинна година, после две, три, Икстл установи с отчаяние, че го губи въпреки всичките си усилия. И тогава…
Корабът спря. Само допреди миг летеше със скорост светлинни години на ден и изведнъж увисна неподвижно в космоса. Все още се намираше на значително разстояние, но престана да се отдалечава.
Икстл се досещаше какво е станало. Онези на кораба бяха открили чуждата намеса и бяха спрели, за да установят кой е причината. Техният метод на мигновено спиране свидетелстваше за силно развита наука, макар той да не можа да определи точно каква антиускорителна техника бяха използвали. Съществуваха няколко възможности. Самият той смяташе да спре, като преобразува скоростта си в движение на електроните в собствения му организъм. Така щеше да се изгуби много малко енергия. Електроните във всеки атом щяха леко да се ускорят — съвсем леко — и това ускорение щеше да се трансформира в движение на микроскопично равнище.
Именно на това равнище Икстл внезапно почувства, че корабът е съвсем близо.