И тогава се случиха няколко неща, редуващи се прекалено бързо, за да бъдат осъзнати. Корабът издигна пред себе си непробиваем енергиен щит. Тази концентрация на енергия задейства автоматичните релета, които бе създал в тялото си и той спря частица от секундата по-рано, отколкото възнамеряваше. Като разстояние това бе малко повече от тридесет километра.
Икстл виждаше кораба като светла точица в черното пространство. Щитът продължаваше да бъде включен, което означаваше, че онези вътре вероятно не могат да го засекат, но и той не можеше да се надява да проникне на борда. Предположи, че чувствителни уреди бяха доловили приближаването му, бяха го идентифицирали като връхлитащо тяло и задействали защитния екран.
Икстл се стрелна напред и спря недалеч от невидимата бариера, разделяща го от осъществяването на надеждите му. Намираше се на по-малко от петдесет метра от тъмно метално чудовище с овална форма, осеяно с няколко редици пламтящи светлини. Космическият кораб бе увиснал на фона на кадифения мрак като огромен скъпоценен камък, неподвижен, но жив, искрящ от живот.
До този момент Икстл бе преминавал през толкова материални превъплъщения, че имаше само смътна представа какво би могло да се случи, ако успееше да се качи на борда. Съзнанието му, тласкано от безбройните векове към крайно отчаяние, политна в безумен пристъп. Краката и ръцете му, проблясващи като живи огнени езици, се гърчеха и извиваха под струящата от люковете светлина. Устата му, наподобяваща дълбока рана върху карикатурно подобие на човешка глава, избълва бяла пяна, която се разнесе под формата на скреж. Усети как надеждата расте в него и залива всичко. Видя като през мъгла плътна ивица светлина да изпъква върху металния корпус на кораба. Издатината се превърна в голяма врата, която, завъртайки се, се отвори и наклони на една страна. През отвора бликна ослепително сияние.
Няколко секунди не се случи нищо, после се появиха десетина двуноги същества. Те бяха облечени в почти прозрачни бронирани костюми и теглеха, а може би насочваха след себе си големи летящи машини. Отдалече пламъците, които заструиха, изглеждаха малки, но ослепителната им яркост беше знак за огромна концентрация на енергия. Ремонтните работи, както му се стори, напредваха с тревожна бързина.
Икстл трескаво се зае да изследва екрана, който го отделяше от кораба, търсейки слаби места. Не откри такива. Влезлите в действие сили бяха прекалено сложни, а обхватът им твърде голям, за да може да им се противопостави. Бе доловил това от разстояние, а сега се сблъска със самата реалност.
Ремонтът — Икстл видя как двуногите смениха една дебела плоскост от външната обвивка с друга — завърши толкова бързо, колкото и започна. Пламтящият огън угасна с пукот в мрака. Машините поеха обратния път и изчезнаха от погледа му. Двуногите същества се вмъкнаха след тях. Металната сцена опустя внезапно, изоставена и безжизнена като самия космос.
Последният шок почти лиши Икстл от разум. Не можеше да им позволи да се изплъзнат точно сега, когато цялата вселена бе в обсега му… само на няколко метра. Той протегна ръце, сякаш искаше да задържи кораба само със силата на желанието си. Усещаше в тялото си пулсираща болка. Съзнанието му се плъзна към черния, бездънен кладенец на отчаянието, но успя да се задържи за миг, преди окончателно да изгуби равновесие.
Голямата врата отново се завъртя. Едно от съществата се провря през пръстена светлина и се насочи към току-що ремонтирания участък. То вдиша нещо от земята и пое обратно към отворения шлюз. Тогава съзря Икстл.
Спря се като ударено от гръм. Трудно поддържаше равновесие. Под светлината на люковете лицето му се виждаше ясно през прозрачния шлем. Очите му бяха широко отворени, а долната му челюст увиснала. Устните му започнаха бързо да се движат. Минута по-късно вратата зейна още повече и през нея премина цяла група двуноги същества, които се вторачиха в Икстл.
Малко по-късно през въздушния шлюз бе спусната голяма метална клетка. Отгоре седяха двама мъже, които я насочваха, използвайки нейна собствена тяга. Икстл предположи, че ще се опитат да го заловят.
Не почувства никакво издигане. Сякаш беше упоен и пропадаше в бездна от умора. Ужасен, Икстл направи усилие да се противопостави на нарастващото вцепенение. Щеше да има нужда от цялата си бдителност, ако желаеше неговата раса, достигнала прага на окончателното познание, да заживее отново.
Четиринадесета глава