Шестнадесета глава
Двадесет минути по-късно Гросвенър седеше в контролната зала и наблюдаваше как Мортън и капитан Лийт разговарят оживено.
Залата бе пълна с хора. С изключение на охраната, разположена на няколко ключови места, всички останали бяха помолени да присъстват. Военният отряд и офицерите, шефовете на научни отдели заедно с техните екипи, административният и техническият персонал — всички се бяха стекли в просторното помещение или в съседните коридори.
Прозвуча звънец. Разговорите и шумът заглъхнаха. Чу се повторен звънец. Всички замълчаха. Капитан Лийт пристъпи напред.
— Господа — започна той, — както виждате, продължават да изникват проблеми. Започвам да мисля, че ние, военните, не сме оценявали учените по достойнство. Преди смятах, че те прекарват живота си в лаборатории, далеч от всякакви опасности. Но постепенно взех да осъзнавам, че учените могат да открият проблеми там, където никога по-рано не ги е имало.
Лийт замълча за кратко и сетне продължи със същия суховато шеговит тон:
— Двамата с директора Мортън постигнахме съгласие, че предстоящата задача не е по силите само на военните. Докато чудовището е на свобода, всеки трябва сам да се пази. Бъдете винаги въоръжени, движете се на групи — колкото по-големи, толкова по-добре.
Той още веднъж огледа аудиторията и когато пак заговори, в гласа му се долавяха мрачни нотки:
— Би било глупаво, ако не си давате сметка, че всички сме в опасност и че вероятно ще има жертви. Мога да бъда аз. Може да бъде някой друг. Бъдете готови да приемете тази възможност. Но ако съдбата ви изправи пред това изключително опасно създание, бийте се до смърт. Откъснете поне парче от него. Не умирайте напразно.
— А сега — той се обърна към Мортън, — шефът на експедицията ще ръководи дискусията за това, как да използваме значителния си научен потенциал срещу врага. Господин Мортън, ваш ред е.
Мортън бавно тръгна напред. Едрото му и силно тяло изглеждаше смалено пред огромното командно табло. Сивите му очи огледаха изпитателно лицата на хората, без да се спират на нито едно от тях. Очевидно преценяваше общото настроение. В началото Мортън подкрепи казаното от капитан Лийт и добави:
— Опитах се да си припомня хода на събитията и открито мога да заявя, че никой — включително и аз — не може да бъде винен за това, че съществото е на борда. Може би си спомняте, че бе решено да го приберем на кораба, като го затворим в силово поле. Тази предпазна мярка задоволи и най-критично настроените, но за съжаление тя не бе взета навреме. Всъщност чудовището само проникна на „Спейс Бийгъл“ по неизвестен за нас начин. — Той замълча. Пронизващият му поглед още веднъж обходи залата. — Или може би някой се е досещал какво ще се случи? В такъв случай вдигнете ръка.
Гросвенър се озърна, но не видя нито една вдигната ръка. Той се отпусна обратно на седалката си и с изненада забеляза, че Мортън е впил сивите си очи в него.
— Господин Гросвенър — каза директорът, — помогна ли ви нексиализмът да предвидите, че това същество може буквално да се просмуче през стената.
— Не, не ми помогна — отвърна Гросвенър отчетливо.
— Благодаря ви — рече Мортън.
Той изглеждаше удовлетворен, защото не се обърна към никого друг. Гросвенър вече се бе досетил, че директорът се опитва да оправдае собственото си поведение. Това, че се опитваше по този начин да укрепи положението си, не говореше добре за състоянието на духа на хората. Но най-интересното в случая бе, че Мортън се бе допитал до нексиализма като последна инстанция.
— Сидъл — поде отново той, — обяснете ни случилото се от гледна точка на психологията.
Главният психолог каза:
— Преди да се заемем със залавянето на съществото, трябва да си изясним какво знаем за него. То има ръце и крака, но въпреки това лети и живее в космоса. Позволява да бъде затворено в клетка, но знае, че тя не може да го задържи. После се изнизва през пода, което е много глупаво от негова страна, ако наистина не иска да узнаем, че може да го направи. Трябва да има някаква причина за грешките на едно интелигентно създание, фундаментални причини, които да ни подскажат откъде идва чудовището и, разбира се, какво прави тук. Нека Смит да анализира биологичната му структура.
Смит се надигна, дългурест и мрачен:
— Вече говорихме за очевидния планетен произход на неговите ръце и крака. Способността му да живее в космоса, ако изобщо е продукт на еволюционно развитие, безспорно е забележителна. Допускам, че си имаме работа с представител на раса, открила най-големите тайни на биологията. И ако знаех дори само как да започнем преследването на едно същество, което може да прониква през всякакви стени, съветът ми щеше да бъде: търсете го и го убийте веднага щом го зърнете.