— Убеден съм — гласът на Корита продължаваше да го следва, — че огромните ресурси на този кораб могат да победят всяко същество, стига, разбира се, да няма подкрепата на свои себеподобни… — Гросвенър не доизслуша монолога на Корита. Той зави зад ъгъла. И там, в дъното на коридора, бяха хората, а малко по-нататък Икстл. Ван Гросен тъкмо бе завършил някаква рисунка в бележника си. Със свито сърце Гросвенър видя как физикът пристъпва напред и поднася лист хартия към Икстл. Чудовището се поколеба и го пое. В следващия миг то се дръпна назад и изрева, при което лицето му сякаш се разполови.
Мортън извика:
— Какво, по дяволите, направихте?
Ван Гросен се усмихваше напрегнато.
— Току-що му показах как можем да го победим — каза той тихо. — Аз…
Думите му секнаха. Гросвенър, все още намиращ се на заден план, проследи ставащото като наблюдател. Останалите от групата се намираха в критична ситуация.
Мортън навярно бе разбрал какво ще се случи. Той тръгна напред, сякаш инстинктивно се опитваше да защити с едрото си тяло Ван Гросен. Ръка с дълги, подобни на жици пръсти блъсна директора и го запрати към мъжете зад него. Той падна върху тях, като събори неколцина. Когато се опомни, посегна към вибратора си, но в следващия миг замръзна с ръка върху него.
Като в криво огледало Гросвенър видя чудовището да държи Ван Гросен в огненочервените си ръце. Близо стокилограмовият мъж се гърчеше и извиваше безпомощно. Тънките, жилави мускули го бяха приклещили като в окови. Гросвенър не можеше да използва вибрационното си оръжие, без да рискува да нарани Ван Гросен. Той се колебаеше между две възможни решения: да стреля или да се опита да разбере какво е нарисувал Ван Гросен?
Избра второто.
Нексиалистът извика настойчиво:
— Ван Гросен, какво му показа? Как можем да го победим?
Ван Гросен явно го чу, защото извърна глава. Но му остана време само за това. В следващия миг се случи нещо налудничаво. Създанието се спусна към стената и изчезна в нея, без да изпуска физика. За момент на Гросвенър му се стори, че е станал жертва на зрителна халюцинация. Но пред него беше само гладката, блестяща стена, както и единадесет вторачени, потящи се мъже, част от които безпомощно държаха извадените си оръжия.
— Изгубени сме! — изстена някой. — Щом може да трансформира атомната ни структура и да ни пренася през твърда материя, ние не сме в състояние да се борим срещу него.
Гросвенър забеляза, че забележката подразни Мортън. Това бе раздразнението на човек, който се опитва да поддържа равновесието в тежка ситуация.
Директорът заяви гневно:
— Докато все още сме живи, трябва да се борим! — Той тръгна към най-близкия комуникатор и попита: — Капитан Лийт, каква е обстановката?
Последва пауза и на екрана изплуваха главата и раменете на командира.
— Нищо — отвърна той кратко. — Лейтенант Клей смята, че е видял някакво алено петно да изчезва през пода, насочвайки се надолу. Засега можем да стесним нашия обсег на търсене до долната половина на кораба. Що се отнася до останалото, ние тъкмо подготвяхме отрядите, когато това се случи. Вие не ни дадохте достатъчно време.
Мортън отговори мрачно:
— Нямаше какво друго да направим.
На Гросвенър му се стори, че това твърдение не отговаряше напълно на истината. Ван Гросен сам бе провокирал отвличането си, като показа на чудовището как то може да бъде победено. Това беше типично човешка егоистична постъпка, почти без никаква стойност за оцеляването на екипажа на „Спейс Бийгъл“. И нещо повече, тя подкрепяше тезата му за специалиста, който действа едностранно, неспособен да си сътрудничи полезно с останалите учени. Зад тази постъпка се разкриваше един вековен поведенчески модел, който бе добър за ранния период на научните изследвания, но не струваше и пукната пара днес, когато успехът на всяко начинание зависеше от доброто координиране на много науки.
Докато стоеше там, Гросвенър се замисли дали наистина Ван Гросен бе открил как да бъде победен Икстл. Съмняваше се, че необходимият за това начин можеше да бъде намерен в рамките на една отделна наука. Каквото и да бе начертал Ван Гросен, то вероятно се свеждаше до знанията му като физик.
Разсъжденията му бяха прекъснати от гласа на Мортън.
— Бих искал да чуя някакво предположение за това, какво е имало на листа, който Ван Гросен показа на чудовището.