— Не разбрах какво се опитвате да направите.
Ако това беше извинение, Гросвенър го посрещна хладно. Очевидно и.д. директорът смяташе, че може да оправдае смъртоносните си действия с твърдението, че Гросвенър е бягал от полесражението. Нексиалистът го подмина, беше твърде вбесен, за да говори. Месеци наред бе търпял Кент, но сега разбираше, че поведението на химика доказва негодността му за поста, който заемаше. През трудните седмици, които предстояха, неговата нестабилност можеше да причини гибелта на кораба.
Когато слезе на долната площадка, Гросвенър се присъедини към останалите и откри огън с вибратора си. С крайчеца на окото си забеляза, че трима мъже се борят с един топлинен излъчвател. Преди още оръдието да започне да бълва адския си пламък, зверовете бяха вече зашеметени от енергийните потоци и не беше трудно да ги убият.
Когато опасността отмина, Гросвенър разбра, че тези чудовищни неща бяха прехвърлени през светлинни години разстояние. Приличаше на сън, прекалено фантастичен, за да го е имало изобщо.
Миризмата на изгоряла плът обаче бе реална. Реална беше и синкавосивата кръв на зверовете на пода. Последното доказателство бяха дузината бронирани, люспести трупа, проснати из залата.
Двадесет и трета глава
Когато няколко минути по-късно Гросвенър видя Кент, и.д. директорът бе възвърнал хладнокръвието си и с делови тон даваше заповеди по комуникатора. Пристигнаха кранове и започнаха да разчистват телата. Комуникаторът бръмчеше от безбройните съобщения, които летяха във всички посоки. Изведнъж цялата картина се изясни.
Създанията се бяха появили само в контролната зала. Радарите на кораба не бяха уловили никакъв материален обект, който да напомня вражески кораб. Най-близката звезда се намираше на хиляди светлинни години разстояние. Когато оскъдните сведения достигнаха до изтощените мъже, из цялата стая се разнесоха ругатни.
— Десет светлинни години! — възкликна Селенски, главният пилот. — По дяволите, ние не можем да изпращаме дори съобщения на такова разстояние без помощта на ретранслатори.
В залата припряно влезе капитан Лийт. Той размени няколко думи с учените и свика военен съвет. Съвещанието откри самият командир.
— Не е нужно да подчертавам, че се намираме в опасност. Изглежда нашият кораб е изправен срещу враждебна галактическа цивилизация. Засега ни пази защитният екран. Естеството на заплахата изисква от нас да определим някои, макар и ограничени, задачи. Трябва да разберем защо получихме това предупреждение. Налага се да уточним характера на опасността и да си изясним типа разум, който стои зад нея. Виждам, че ръководителят на биолозите вече е започнал да изследва телата на убитите животни. Господин Смит, що за зверове са това?
Смит вдигна поглед от чудовището, което изучаваше, и замислено каза:
— Земята е била в състояние да създаде нещо подобно в ерата на динозаврите. Съдейки по малкия размер на черепната им кутия, интелектът на тези създания би трябвало да е много нисък.
— Господин Гуърли ми каза — намеси се Кент, — че е възможно зверовете да са изпратени през хиперпространството. Бихме могли да го помолим да развие тази идея.
— Гуърли, имате думата — отсече капитан Лийт.
Експертът по комуникациите заговори с присъщия си провлачен тон:
— Съществува теория, при това все още недоразработена, която сравнява вселената с надут балон. Когато прободеш повърхността на балона, той спада и едновременно с това пролуката започва да се запълва. Така, колкото и да е странно, когато един обект проникне през външната страна на балона, не е задължително да се върне обратно в същата точка на вселената. Ако предположим, че някой владее метод за контрол над този феномен, той би могъл да го използва като средство за телепортация. Ако всичко това ви звучи невероятно, спомнете си, че онова, което ни се случи току-що, изглежда точно толкова невероятно.
— Трудно е да повярваш, че някои е толкова по-напреднал от нас — рече Кент кисело. — Вероятно съществуват някои прости решения на проблема с хиперпространството, които са убягнали на земните учени. Може би сега ще успеем да открием нещо ново. — Той спря за малко, после продължи: — Корита, вие сте необичайно мълчалив. Защо не споделите какво мислите за това, пред което сме изправени?
Археологът стана и разпери ръце безпомощно.