Смит поклати глава.
— Дори и да става дума за форма на живот, моят експеримент не доказва нищо. Допускам, че най-близкият ни контакт с това нещо е бил, когато влязохме в една спасителна лодка, отворихме всички врати и после ги затворихме, пускайки отново въздуха вътре. Имаше леки изменения в химическия му състав, но всъщност нищо съществено.
— Толкова за фактите — каза Гросвенър. — Между другото аз също направих един експеримент. Изведох една спасителна лодка в откритото пространство и оставих космическият прах да се носи през отворените врати. Онова, което ме интересуваше, бе следното: ако то е форма на живот, с какво се храни? За целта подадох обратно въздух в лодката и го анализирах. Сетне убих няколко малки животни и отново изследвах атмосферата. Изпратих проби от въздуха с означения „Преди“ и „След“ на господата Кент, Ван Гросен и Смит. Имаше няколко съвсем незначителни химически изменения. Те биха могли да се дължат и на грешка при анализа. Но на мен ми се иска Ван Гросен да ви каже какво е открил самият той.
Ван Гросен премигна и изправи рамене.
— Това доказателствен материал ли беше? — попита той изненадан. После се завъртя на стола си и погледна колегите си намръщено. — Не виждам какво значение има това — рече физикът, — но молекулите в пробата с означение „След“ имаха малко по-висок електрически заряд.
Това беше решителният момент. Гросвенър гледаше надолу към вдигнатите лица на учените и зачака искрата на осъзнатата грешка да блесне в очите на поне един от тях.
Мъжете седяха сковано с озадачени изражения. Накрая някой се обади кисело:
— Предполагам, от нас се очаква да заключим, че си имаме работа с мъглявина, надарена с разум. На мен ми е твърде трудно да приема това.
Гросвенър не каза нищо. Очакваше от тях да направят далеч по-решителен мисловен скок, въпреки че разликата беше почти неуловима. Сега разочарованието вече упорито се бе загнездило в него. Той започна да се подготвя за следващия си ход.
— Хайде, хайде, господин Гросвенър — каза рязко Кент, — обяснете какво имате предвид и тогава ще преценим дали сте прав.
Гросвенър започна неохотно:
— Господа, неспособността ви на този етап да видите отговора е много тревожна. Предвиждам, че ще имаме сериозни неприятности. Помислете в какво положение се намирам. Аз ви предоставих наличните доказателства, описах ви експериментите, които ми дадоха възможност да идентифицирам врага. Вече е ясно, че моите заключения определено ще бъдат счетени за спорни. И все пак, ако съм прав — а аз съм убеден, че е така — ще бъде пагубно да не предприемем мерките, които смятам за необходими. Това ще бъде гибелно за човешката раса и за всяка форма на разумен живот във вселената. Но положението е следното: ако направя предложение нещата ще бъдат извън моя контрол. Решението ще бъде взето от мнозинството и след това, доколкото мога да преценя, няма да има нито едно законно средство, чрез което да го отменя.
Гросвенър замълча, за да могат думите му да се запечатат в съзнанието им. Неколцина от мъжете се спогледаха намръщено.
— Почакайте — каза Кент, — аз вече съм се изправял пред каменната стена на егоизма на този човек.
Това бе първата враждебна забележка от началото на съвещанието. Гросвенър го стрелна с поглед, после извърна глава и продължи:
— На мен се падна тъжният жребий, господа, да ви съобщя, че при тези обстоятелства проблемът престава да бъде научен и става политически. Ето защо настоявам решението ми да бъде прието. Според мен трябва да бъде предприета кампания, при която директорът Кент и всички шефове на отдели ще отстояват схващането, че се налага „Спейс Бийгъл“ да остане в космоса пет земни години повече. Ще ви кажа какво имам предвид, но искам всеки един от шефовете на отдели да свикне с мисълта, че трябва на всяка цена да заложи доброто си име и репутацията си в това начинание. Опасността, доколкото мога да я съзра, е така всеобхватна, че ще бъде срамно да прахосваме времето си в дребнави караници.