Нападателите натовариха оръжията си на дългите, тесни платформи, качиха се на тях и активираха гравитационното им поле на необходимото ниво. После с помощта на магнитно привличане те се притеглиха към отворените врати, които се намираха на около шестдесет — седемдесет метра.
Атакуващите напреднаха с около петнадесет метра, после забавиха движението си, спряха и започнаха да се връщат назад. След това отново спряха.
Гросвенър, който работеше нещо пред контролното табло, се върна и седна при озадачения геолог.
— Какво правят те? — попита Маккан.
— Каквото видя — отвърна Гросвенър, без да се колебае. — Придвижиха се напред към стоманените врати с насочващи магнити. Аз създадох рефлекторно поле, което само по себе си не е нищо ново. Но всъщност този негов вариант е вид температурен процес, свързан по-скоро с начина, по който ти и аз поддържаме телесната си топлина, отколкото с термодинамиката. Сега ще им се наложи да използват реактивна тяга, обикновени витла или дори — той се засмя — гребла.
Маккан заговори мрачно, без да откъсва поглед от екрана:
— Те няма да се поколебаят да използват термооръдията. По-добре затвори вратата!
— Почакай!
Маккан преглътна.
— Но топлината ще нахлуе вътре. Ще се изпечем.
Гросвенър поклати глава.
— Казах ти, че това, което правя, е част от един температурен процес. Ако се подаде допълнителна енергия, металът наоколо ще се стреми да запази равновесие на някое по-ниско температурно равнище. Ето, гледай сега.
Мобилните топлинни бластери започнаха да побеляват. Маккан изруга приглушено.
— Скреж — измърмори той. — Но как…
Стените и подът се покриваха с лед пред очите им. Замръзналият корпус на термооръдието блестеше, а през вратата проникваше леден полъх. Маккан потръпна.
— Температура — измънка той. — Равновесие на някое по-ниско ниво.
Гросвенър стана.
— Мисля, че е време да се прибират вкъщи. В края на краищата не искам да им се случи нищо лошо.
Той се приближи до един апарат срещу стената и седна на стола пред компактната клавиатура. Клавишите бяха малки и в различни цветове. Те бяха по двадесет и пет на ред — общо двадесет и пет реда.
Маккан се приближи и погледна към апарата.
— Какво е това? — попита той. — Не си спомням да съм го виждал преди.
С бързо, безшумно, почти небрежно движение Гросвенър натисна седем от клавишите, после протегна ръка и завъртя главния ключ. Разнесе се тих, но отчетлив музикален звук. Неговите обертонове като че ли увиснаха във въздуха за няколко секунди, след като заглъхна основният тон.
Гросвенър вдигна глава.
— Каква асоциация извиква в съзнанието ти този звук?
Маккан се поколеба. На лицето му бе изписано странно изражение.
— Представих си орган, който свири в църква. После картината се промени и ми се стори, че се намирам на предизборно събрание, където кандидатът бе осигурил бърза и стимулираща музика, от която всички се чувстваха щастливи. — Той млъкна, след което попита развълнувано: — Това ли е начинът да спечелиш изборите?
— Това е един от начините.
— Човече, що за дяволска сила притежаваш — възкликна геологът.
— На мен това не ми въздейства.
— Но ти имаш необходимата подготовка. Не можеш да очакваш това от цялата човешка раса.
— Всяко бебе по инстинкт е подготвено да се учи да ходи, да движи ръцете си, да говори. Защо тази инстинктивна подготовка да не се разшири на основата на хипнотизма, химическите реакции, въздействието на храната? Това е било възможно преди векове. То би могло да предотврати много епидемии, сърдечно-съдови болести, както и бедствията, предизвикани от неразбирането на собственото тяло и психика.
Маккан се обърна отново към вретеновидния апарат.
— Как функционира?
— Това е система от кристали с електрически вериги. Ти знаеш как електричеството може да деформира някои кристални структури. След като се заложи определен модел, започва излъчването на ултразвукови трептения, които не влияят на слуха, а директно стимулират мозъка. Аз умея да свиря на това устройство, както музикантът свири на своя инструмент, създавайки емоционални състояния, които завладяват неподготвените съзнания.
Маккан се върна на стола си и седна. Той бе пребледнял.