В началото не беше нищо повече от кълбо невидима мъгла. Тя се носеше трескаво над гнилите, кални води, които я бяха сътворили; извиваше се, гмуркаше се и непрестанно дебнеше. С все по-растяща нужда и с изострен глад се стремеше да бъде винаги наблизо, когато нещо — независимо какво — загиваше.
Защото животът на Анабис беше в смъртта на другите.
Той нехаеше за факта, че неговият жизнен процес бе един от най-сложните, които биохимията на живота бе създавала някога. Интересуваха го удоволствието и опиянението, не информацията. Каква радост изпитваше само, когато му се отдадеше да връхлети върху две насекоми, докато те бръмчат в яростната си смъртоносна схватка, да ги обгърне и тръпнейки с всеки свой ефирен атом, да чака мига, когато парещата сила на победения ще се разлее из собствените му призрачни елементи.
Времето като че ли бе спряло в онзи период, когато животът му се състоеше единствено в безцелно търсене на храна. Неговият свят бе тясното тресавище, сива, мъглява среда, в която той водеше своето охолно, действено, идилично, почти безсъзнателно съществувание. Но дори и в това окъпано от слънчева светлина място той неусетно нарастваше. Нуждаеше се от повече храна, повече отколкото хаотичният лов на умиращи насекоми можеше да му даде.
И така се сдоби с късчета коварно знание, които напълно прилягаха на вонящото блато. Той наблюдаваше кои насекоми преследваха своите жертви и кои ставаха плячка на други. Научаваше кога може да бъде уловен всеки вид и къде малките, пълзящи чудовища чакаха в засада — летящите бяха по-трудни за проследяване, макар по-късно да откри, че те също имат установени навици, когато си набавяха храна. Свикна да използва газообразната си форма и да понася като лек ветрец нищо неподозиращите жертви към тяхната участ.
Постепенно храната стана достатъчна, а после и изобилна. Той растеше и отново огладняваше. Наложи му се да узнае, че и отвъд блатото има живот. И един ден, когато се осмели да отиде по-далеч от всеки друг път, Анабис попадна в разгара на смъртоносната битка между два гигантски бронирани звяра. Продължителната възбуда, която почувства, щом жизнената сила на победеното чудовище заструи по тялото му го доведе до такъв екстаз, какъвто не бе изпитвал през целия си предишен живот. В тези няколко часа, докато победителят поглъщаше гърчещата се жертва, той нарасна стотици хиляди пъти.
През следващото денонощие целият свят на мъгливи джунгли бе обгърнат от Анабис. Той обви всеки океан, всеки континент и се разпростря дотам, докъдето вечните облаци отстъпваха пред чистата слънчева светлина. По-късно, в дните на неговото събудило се съзнание, Анабис разбра какво се бе случило тогава. Всеки път, когато нарастваше по обем, той поглъщаше определени газове от атмосферата. За тази цел бяха необходими не един, а два фактора. Първият беше храната, която трябваше да търси. Другият бе естественото въздействие на ултравиолетовите лъчи на слънцето. В блатото, дълбоко под влажния горен слой на атмосферата, проникваха само малка част от необходимите му къси вълни. В резултат на това неговото развитие оставаше незначително, ограничено в рамките на планетата.
Изплувайки от мъглата, той се излагаше с нарастваща сила на ултравиолетовото лъчение. Динамичното разширение, което започна тогава, не се забави дълго. На втория ден достигна най-близката планета. За един обозрим период от време се разпростря до пределите на галактиката и инстинктивно се насочи към блестящото вещество на други звездни системи. Но там се сблъска с разстояния, които не предложиха нищо на неговата разредена, опипваща материя.
Той усвояваше знания, както усвояваше храна. Постепенно осъзна, че електрическата неврогенна енергия, която поглъщаше при всяка сцена на смърт, носеше със себе си умствения материал както на победителя, така и на умиращия звяр. За известно време това бе неговата мисловна граница. Той придоби животинското коварство на хищника и опита на преследвания да намира спасение в бягството. Но понякога на различни планети влизаше в контакт със съвършено различни форми на разум, срещаше същества, които можеха да разсъждават, сблъскваше се с цивилизации, с развити науки.
Заедно с още много други неща, той научи от тях, че концентрирайки елементите си, би могъл да прави дупки в космоса и да се пренася в други далечни точки. По този начин овладя умението да транспортира материя от едно място на друго. Започна да превръща планетите в джунгли, защото праисторическите светове му даваха най-много жизнена енергия. Прехвърляше през хиперпространството огромни късове от други диви светове. Придвижваше студени планети по-близо до техните слънца.