— Прекратяваме операцията! — нареди Конуей сурово. — Затваряме.
Дълго време никой не се осмели да заговори. Приликла трепереше, като че ли в операционната се беше развихрила буря. Тралтанът се туткаше с оборудването си и беше втренчил и четирите си очи върху едно и също маловажно копче. О’Мара гледаше настойчиво Конуей и в твърдите му сиви очи се разчитаха пресметливост и голяма доза симпатия. Симпатията идваше от съзнанието, че негов колега е попаднал в абсурдна ситуация, а пресметливостта беше следствие от опитите му да проумее дали възникналият проблем е по вина на хирурга или не.
— Какво стана, докторе? — попита меко. Конуей гневно поклати глава:
— Не знам. Вчера пациентът не реагира на лекарството, сега пък не иска да реагира на операцията. Реакциите му към всичко, което опитваме, са налудничави, невъзможни! Ето, опитът ни да облекчим заболяването му по хирургичен път стартира, ами, нещо, което прати тези коренчета достатъчно дълбоко, за да увреди жизненоважни органи за броени минути, ако растежът продължи със същите темпове, знаете какво означава това…
— Раздразнението на пациента се успокоява — обади се Приликла. — Но все още мисли за действия.
Тралтанът също се обади.
— Забелязах нещо странно по повод тези кореноподобни израстъци, които съединяват поразената кожа с тялото. Симбионтът ми има извънредно чувствително зрение, нали разбирате, и докладва, че израстъците са вкоренени и в двата края, тъй че е невъзможно да се каже дали те атакуват тялото откъм тумора или пък тялото отчаяно се опитва да си го задържи.
Конуей объркано поклати глава. Случаят беше пълен с налудничави противоречия и съвсем буквални идиотщини. Като се започне с пациента, все едно колко умствено разстроен, той беше получил лекарство, достатъчно силно да го доведе до пълно излекуване за няма и половин час, а съумя да преодолее ефекта му за броени минути. Според естествения ред на нещата създанието и без друго би трябвало да отлюспи увредената кожа и да я замени с нова тъкан, а не да я стиска здраво на всяка цена. Случаят беше озадачаващ, безнадежден.
При това пациентът беше пристигнал с наглед съвсем лек случай — Конуей се беше загрижил повече за това какво се е случило с повереното му същество, а не за самото заболяване, чието лечение беше сметнал за обикновена рутина. Някъде през това време обаче беше пропуснал нещо, просто го чувстваше, и поради тази негова грешка пациентът вероятно щеше да умре през следващите няколко часа. Може би беше поставил диагнозата твърде набързо, бил е прекалено сигурен в себе си, престъпно небрежен…
Твърде ужасяващо беше да изгубиш пациент по което и да е време, а в Галактическата болница загубата на пациент беше извънредно рядък случай. Но ако стане, поне да изгубиш такъв, чието състояние в болниците къде да е из цивилизованата галактика биха сметнали за сериозно… Конуей изруга, но спря, понеже не беше в състояние да намери достатъчно силни думи, за да се самоопише.
— По-кротко, синко.
Това беше О’Мара, който го стисна за рамото и му заговори бащински. По принцип О’Мара беше злонравен, груб и недостъпен тиранин, който, ако човек отиде при него да потърси помощ, прави саркастични забележки докато засегнатата личност не се стресне и засрамено не разреши собствените си проблеми. Настоящото му нетипично поведение е показателно, помисли си Конуей горчиво. Доказва, че докторът има проблем, който не би могъл да разреши самостоятелно.
Но в изражението на О’Мара се четеше нещо повече от загриженост за Конуей и вероятно дълбоко в душата си психологът даже малко се радваше, че събитията са се развили по този начин. И не бе въпрос на злоба от страна на О’Мара, понеже Конуей знаеше, че ако майорът беше на неговото място, щеше да се опитва също толкова упорито, ако не и повече, да излекува пациента и щеше да се чувства също толкова зле при провал.
Но в същото време главният психолог вероятно ужасно се притесняваше за възможността същество, владеещо огромни и непознати сили, при това умствено нестабилно, да се озове на свобода в болницата. Освен това О’Мара сигурно се чудеше дали в сравнение с живия ЕПЛХ в съзнание, не би изглеждал като малко недообучено хлапе…
— Нека опитаме да започнем отначало — каза О’Мара, прекъсвайки мислите му. — Има ли нещо, което сте открили в сведенията за пациента и то да посочва, че той би искал да се саморазруши?