— Не! — отрече Конуей трескаво. — Напротив! Отчаяно би искал да живее. Провеждал е общи подмладяващи процедури, което означава, че пълната му телесна структура е била регенерирана периодично. Тъй като процесът на съхранение на паметта е продукт от състаряването на мозъчните клетки, това практически е изтривало съзнанието му след всяко лечение…
— За това и записите в дневника му приличат на технически бележки — съгласи се О’Мара. — Те са си точно това. Не, определено предпочитам собствените ни методи на подмладяване. Макар и да не живеем толкова дълго, възстановяваме само увредените органи и позволяваме на мозъка да остане недокоснат…
— Знам — намеси се Конуей, чудейки се защо по принцип затвореният психолог е станал толкова разговорлив. Дали се опитваше да опрости проблема като го накара да го формулира с непрофесионални термини? — Но ефектът от продължителното лечение за удължаване на живота, както сам знаете, придава на подложения на него пациент страх от смъртта. При все самотата, отегчението и този неестествен начин на съществуване, с времето страхът нараства прогресивно. Ето защо той винаги е пътувал със собствен личен доктор, отчаяно се е боял от заболяване или травма, която може да му се случи между процедурите и точно затова до определена степен симпатизирам на усещанията му, когато докторът, който е трябвало да го поддържа в добро състояние, е допуснал да се разболее, макар че тази работа с изяждането му впоследствие…
— Значи ти си на негова страна — сухо заключи О’Мара.
— Това не е никак лоша защитна теза — отвърна Конуей. — Но исках да кажа просто, че ужасно се е страхувал от смъртта, така че постоянно се е опитвал да си намери по-добър, по-ефикасен доктор и… О!
— Какво „о“? — полюбопитства О’Мара.
Тъкмо Приликла, какъвто беше чувствителен към емоции, отвърна.
— Доктор Конуей има идея.
— И каква е тя, паленце? Няма нужда да си толкова дяволски потаен…! — Бащинските нотки изчезнаха от гласа на О’Мара и в очите му се беше появил блясък, подсказващ, че е доволен задето мекотата вече не е необходима. — Какво не му е наред на болния?
Доволен, възбуден и същевременно крайно несигурен в себе си, Конуей се запъти към интеркома и поръча определено твърде необичайно оборудване, провери отново пациента, който беше толкова щателно овързан, че би бил неспособен да помръдне и мускул и накрая каза:
— Подозирам, че пациентът е напълно нормален и досега сме се самозаблуждавали с очевидните му психологически проблеми. По принцип, проблемът му е в нещо, което е изял.
— Знаех си, че ще кажеш това по някое време! — коментира О’Мара. Изглеждаше разочарован.
Оборудването пристигна — дебел, заострен дървен кол и механизъм, който щеше да го насочва надолу под необходимия ъгъл и с контролируема скорост. С помощта на тралтана Конуей го нагласи и постави в позиция. Избра част от тялото на пациента, която съдържаше няколко жизненоважни органа, но все пак беше защитена от почти шест инча мускулатура и тлъстини, после задвижи кола. Той просто щеше да опира в кожата и да натиска надолу със скорост от приблизително два инча на час.
— Какво, по дяволите, става? — нахвърли му се О’Мара. — Мислиш, че пациентът е вампир или нещо подобно?
— Не, разбира се — отвърна Конуей. — Използвам дървен кол, за да дам на пациента по-добър шанс да се защити. Не бихте очаквали от него да спре стоманен, нали? — насочи тралтана напред и те заедно се взряха в мястото, където колът навлизаше в тялото на ЕПЛХ. На всеки няколко минути Приликла докладваше за емоционалното излъчване. О’Мара крачеше нагоре-надолу из помещението, като си мърмореше от време на време под носа.
Върхът беше проникнал на почти четвърт инч, когато Конуей забеляза първото загрубяване и надебеляване на кожата. То се образуваше в грубо казано кръгла област, около четири инча в диаметър, чийто център беше раната, причинена от кола. Скенерът показа фиброзна гъбеста маса, която се образува под кожата на дълбочина половин инч. Тази тъкан видимо се удебеляваше и ставаше непрозрачна за скенера при настоящата му настройка, а след десетина минути се превърна в твърда костна плоча. Колът започна да се огъва зловещо и беше готов да се счупи.
— Бих казал, че сега защитата е концентрирана в една точка — заяви Конуей, като се опитваше да запази тона си безизразен, — тъй че можем да я извадим.
Конуей и тралтанът бързо отвориха кожата и изрязаха новооформената костна тъкан, която незабавно беше прехвърлена в стерилна затворена мензура. Приготвяйки бързо спринцовката — по-малко от максималната доза, която беше опитал вчера — Конуей я инжектира в епителомата и се върна да помогне на тралтана със затварянето на раната. Това си беше рутинна работа и им отне около петнадесет минути, а когато приключиха, не можеше да има съмнение, че този път пациентът реагира отлично на лечението.