Колебливо, малко сковано, той прокара пръсти по мекия топъл контур на бузата й, докато не обгърна ръба на челюстта й с длан. После нежно погали меките къдри зад ухото й. Почувства я как се стяга, после отново се отпуска.
— Ъъ, виждаш какво имам предвид, — каза с пресъхнала уста, — освен ако не ти харесва половинтонни бичета да ритат пясък в лицето ти…
— Ще останем насаме по-късно — отвърна със смях Мърчисън, — когато ме изпратиш до нас.
— И само какво става след това! — промърмори Конуей с отвращение. — Същото като предишния път. Ще се промъкнем до вратата ти, като много внимаваме да не събудим съквартирантката ти, която е рано на дежурство и онзи проклет серво ще се довлече да мрънка… — Той ядосано започна да имитира записаният глас на робота. — „Засичам че сте две същества от класификация ГБГЖ и сте от различни полове, а забелязвам и че се намирате в положение на близост от период с продължителност две минути и четиридесет и осем секунди. При тези обстоятелства съм задължен да ви напомня за Правило 21, алинея 3 относно допускането на посетители в квартирите на сестрите ГБГЖ…“
Почти задавена от кикот, Мърчисън се обади:
— Съжалявам, сигурно е било много разочароващо за теб.
Конуей кисело си помисли, че изразеното съжаление е доста съмнително предвид подтиснатия смях, който го беше предшествал. Наведе се по-близо и нежно я хвана за рамото. Каза:
— Беше и все още е. Искам да говоря с теб и няма да имаме време да се видим довечера. Но не искам да говорим тук, защото винаги скачаш във водата, когато те притесня. Е, искам да те завра в ъгъла, и буквално, и в преносен смисъл, и да ти задам някои сериозни въпроси. Това да сме просто приятели ме убива…
Мърчисън поклати глава. Тя свали ръката му от рамото си, стисна я и заяви:
— Да поплуваме!
Секунди по-късно, докато я преследваше през плитчините, той се зачуди дали все пак тя не си падаше малко телепат. Определено тичаше достатъчно бързо.
При половин G плуването беше изумително усещане. Вълните бяха високи и стръмни, и най-малките пръски се задържаха във въздуха със секунди, като всяка капчица сияеше в червено и кехлибарено в лъчите на слънцето. Зле насочено гмуркане от страна на една от по-тежките форми на живот — ЕЖЛИ например притежаваха огромни кореми с които да се пльосват тежко — можеше да предизвика наистина главозамайващи ефекти. Конуей бясно гребеше след Мърчисън на гребена на точно такава титанична вълна, когато един високоговорител на скалите оживя.
— Доктор Конуей — изрева той. — Ще се яви ли доктор Конуей на док 16 за отлитане, моля…
Те бързо вървяха нагоре по плажа, когато Мърчисън каза, твърде сериозно за нейния стил:
— Не знаех, че заминаваш. Ще се преоблека и ще те изпратя.
В преходния шлюз на люка стоеше офицер от мониторния корпус. Когато видя, че Конуей има компания, каза:
— Доктор Конуей? Излитаме след петнадесет минути, сър — и изчезна тактично.
Конуей спря пред преходния ръкав и Мърчисън застана до него. Тя го погледна, но на лицето й не беше изписано особено изражение, беше си просто прекрасно и много желано. Конуей се помъчи да й разкаже за важното си ново назначение, макар че в момента не му се говореше за това. Нареждаше бързо и нервно, докато не чу офицера-монитор да се връща по ръкава, после притисна здраво Мърчисън към себе си и я целуна силно.
Не можеше да каже отвърна ли му тя. Беше толкова внезапно, толкова не-нежно…
— Ще ме няма около три месеца — каза с тон, с който се опитваше да обясни и да се извини едновременно. После с насилена лекота допълни. — И на сутринта никак няма да съжалявам!
ОСМА ГЛАВА
Офицер с медицински жезъл на пагона се представи на Конуей като майор Стилман и го изпрати до каютата му. Майорът говореше кротко и любезно, но докторът остана с впечатлението, че няма начин този човек да бъде сплашен от някого или нещо. Каза, че Капитанът щял да се радва да се види с важния им гост в контролната зала след като извършат първия скок, за да го приветства лично с добре дошъл на борда.
Така че малко по-късно Конуей се срещна с полковник Уилямсън, корабният капитан, който му разреши да обикаля свободно из кораба. Това беше достатъчно рядка любезност на правителствен кораб и старши лекарят наистина остана впечатлен, но скоро откри, че макар никой за нищо не му се сърди, той все се оказва на пътя на някого в контролната зала и два пъти успя да се загуби, докато изследваше вътрешността на кораба. Тежкият кръстосвач на Мониторния корпус „Веспасиан“ беше много по-голям, отколкото докторът би могъл да си представи. След като за пореден път му се наложи да се прибира с помощта на добродушен монитор с твърде безизразно лице, той реши, че ще прекара по-голямата част от пътуването в каютата си, като се запознава с новото си назначение.