— Ъъ, доктор Конуей, — започна извинително, — не искам да ви се стори, че критикувам Лонвелин. Особено понеже е бил ваш пациент и сигурно сте се сприятелили. Нито пък искам да си помислите, че съм раздразнен, понеже федеративен кръстосвач и всякакви по-дребни единици хвърчат да му изпълняват заповедите. Не е така…
Уилямсън си свали фуражката и приглади с палец една гънка на ширита над козирката. Конуей успя да мерне оредяващата му сива коса и чело с дълбоко впечатани бръчки, прикривани иначе от фуражката. После капитанът отново си я сложи и пак се превърна в спокойния, ефикасен старши офицер.
— …да си го кажем правичката, докторе — продължи, — Лонвелин е, както бих го нарекъл, надарен аматьор. Такива хора като че ли винаги забъркват в неприятности нас, професионалистите, провалят графици и тъй нататък. Но и това не ме притеснява, понеже ситуацията, която Лонвелин е открил, съвсем определено се нуждае от нашата помощ. Това, което се опитвам да кажа е, че, поне що се отнася до нашите разузнавателни, колонизационни и прочие задължения, имаме голям опит в разплитането на такива социологически възли като този тук, макар че в същото време признавам, корпусът не разполага с отделни личности със способностите на Лонвелин. Нито пък можем да предложим в момента план, който да е по-добър от неговия…
Конуей започна да се чуди дали капитанът му обяснява нещо или просто си изпуска парата. Уилямсън не му беше направил впечатление на някакъв плачльо.
— …като човек с най-голямата отговорност по този проект след Лонвелин, — завърши набързо капитанът, — ще е редно да знаете точно какво мислим, както и какво се каним да правим. Долу на Етла работят поне два пъти повече хора, отколкото Лонвелин знае и ще пристигат още. Лично аз много уважавам нашия дългоживеещ приятел, но определено имам усещането, че ситуацията е по-сложна, отколкото дори той я приема.
Конуей помълча малко и накрая кимна:
— Чудех се защо кораб като „Веспасиан“ е бил изпратен на мисия, в основата си културно-изследователска. Мислите ли, че тази ситуация е и по-опасна?
— Да — отвърна капитанът.
В същия момент изумителната двойна звездна система, показана на екраните, се разтвори и мястото й беше заето от обикновено слънце спектрален тип G, разположено на десетина милиона мили, виждаше се и мъничкия сърповиден силует на планетата, която представляваше крайната им цел. Преди Конуей да зададе някой от въпросите, които внезапно му бяха дошли наум, капитанът го осведоми, че са изпълнили последния си скок и отсега нататък до кацането ще бъде ужасно зает, и приключи като любезно го изхвърли от контролната зала със съвета да се постарае да си навакса колкото може повече със съня преди кацането.
Вече в каютата си, Конуей замислено се съблече почти автоматично, част от съзнанието му с удоволствие отбеляза този факт. И Стилман, и той през последните няколко дни носеха етлански дрехи — блуза, килт и пояс с джобчета, барета и дълго театрално наметало, което се използваше на открито — и вече се чувстваше удобно в това облекло дори когато се хранеше с офицерите от „Веспасиан“. В момента обаче неудобството му бе причинено изцяло от последните забележки на капитана, изказани в контролната зала.
Уилямсън мислеше, че ситуацията на Етла е достатъчно опасна, за да се нуждае от подсигуряване чрез един от най-големите кораби за поддръжка на закона, притежавани от Мониторния корпус. Защо? Каква беше опасността?
До сега поне на Етла не беше забелязвано нищо, напомнящо военна заплаха, Най-лошото, което етланците можеха да употребят, вече беше употребено върху кораба на Лонвелин и то беше наранило само достойнството на обитателя му, нищо друго. Което означаваше, че опасността би дошла някъде отвън.
Внезапно Конуей осъзна от какво се притеснява капитанът. Империята…
Някои от докладите съдържаха бележки за Империята. До момента тя представляваше едно голямо неизвестно. Разузнавателните кораби на Мониторния корпус не бяха осъществили контакт с нея, което не беше изненадващо, понеже този сектор от галактиката е бил насрочен за картографиране чак за след петдесетина години и никой не би навлязъл тук, ако не беше изникнал проектът на Лонвелин. Всичко, което се знаеше за Империята беше, че Етла е част от нея и че оттам й пращат медицинска помощ през продължителни интервали.
Според Конуей качеството на тази помощ и интервалите между снабдяването й подсказваха ужасно много за хората, отговорни за изпращането й. Те очевидно не бяха напреднали в медицинско отношение, реши той, иначе лекарствата, които доставяха, щяха да овладяват поне временно някои от епидемиите, заливащи Етла през цялото време. И почти със сигурност бяха зле откъм кораби, иначе щяха да я посещават по-често. Конуей не би бил изненадан, ако загадъчната Империя се окажеше свят-майка с няколко загиващи колонии като Етла. Но най-важното от всичко беше, че Империя, която редовно праща помощ на страдащата си колония, независимо дали е голяма, средна или малка, каквито биват империите, не изглеждаше на Конуей особено зла или опасна организация. Напротив, по наличните данни той я оценяваше доста високо.