О’Мара замлъкна, за да вдигне тънка пачка листи от скута си и Конуей видя, че това е печатен запис на съответната секция на дневника. Времето му стигна само за да открие, че жертвата на ЕПЛХ е била корабният доктор, после психологът заговори отново.
— Не знаем нищо за родната му планета — каза мрачно, — освен че е някъде в другата галактика. Като се има предвид, че само четвърт от нашата собствена галактика е изследвана, шансовете ни да намерим родния му дом са пренебрежимо малки…
— Ами яните — попита Конуей, — дали не биха могли да помогнат?
Яните принадлежаха към култура, произхождаща от съседната галактика и бяха основали колония в същия сектор на родната им галактика, в който се намираше болницата. Те бяха необикновен вид — класификация ЖКНМ — и минаваха през стадий на какавида при пълнолетие за да се преобразят от десетокраки бръмбари в прекрасна крилата форма на живот. Конуей беше имал един от тях за пациент преди около три месеца. Пациентът отдавна беше изписан, но двамата доктори ЖКНМ, които в началото бяха дошли да помогнат за случая, бяха останали в Галактическата болница да се учат и да обучават.
— Галактиката е обширно местенце — отвърна О’Мара с очевидна липса на ентусиазъм, — но ще ги препитаме все пак. Тъй или иначе, да се върнем на пациента. Явно най-големият му проблем ще започне след като го излекувате. Виждате ли, докторе, точно това същество е открито при обстоятелства, които водят до очевидно заключение, че е извършило нещо, което всяка позната нам разумна раса смята за престъпление. Като федеративна полицейска сила, освен всичко друго, от Мониторния корпус се очаква да предприема определени мерки спрямо престъпници като този тук. Такива се предполага да бъдат съдени и оправдани или пък наказвани, в зависимост от резултата на делото. Но как да осигурим на този индивид честен процес, като не знаем нищо за начина му на живот, поведение, което съвсем спокойно може да включва и някакви оневиняващи обстоятелства? В същото време не можем просто да го освободим…
— Защо не? — попита Конуей. — Защо не го насочим в посоката, откъдето е дошъл и да му осигурим правосъден ритник в задните части?
— Защо тогава да не оставим пациента да умре? — Отвърна ухилен О’Мара. — Така ще си спестим всички неприятности!
Конуей премълча. О’Мара използваше нечестен аргумент и те и двамата го знаеха, но знаеха също, че никой не би могъл да убеди Мониторната съдебна секция, че лекуването на болния и наказването на престъпника нямат еднаква важност за хода на нещата.
— Това, което искам от вас — продължи О’Мара — е да откриете всичко, каквото можете за болния и начина му на живот след като дойде на себе си и по време на лечението. Като знам какъв сте мекосърдечен — по-скоро мекоглав — очаквам да застанете на страната на пациента по време на лечението и да се самоназначите за негов неофициален адвокат-защитник. Е, не възразявам, ако междувременно придобиете информация, която ще ни позволи да свикаме за съдебни заседатели собствените му хора. Разбрахте ли?
Конуей кимна.
О’Мара изчака точно десет секунди и каза:
— Ако нямате друга работа, освен да се излежавате в креслото…
Веднага след напускането на кабинета на О’Мара, Конуей влезе във връзка с Патологията и поиска докладът за ЕПЛХ да му бъде пратен преди обяд. После покани двамата янски ЖКНМ на обяд и си уреди консултация с Приликла, който да огледа пациента малко след това. С така направените уговорки се чувстваше свободен да започне обхода си.
По време на двата часа, които последваха, Конуей нямаше време да мисли за най-новия си пациент. На негово попечение в момента бяха оставени петдесет и трима болни плюс шестима лекари в различни етапи на обучението си и съответен екип сестри, а пациентите и медицинският екип съчетаваха единадесет различни физиологични типа. Имаше специални инструменти и процедури за преглед на тези извънземни болни, а когато беше съпровождан от практиканти, чиито изисквания за гравитация и налягане се различаваха и от тези на пациента, когото преглеждат, и от неговите собствени, „рутината“ на обходите му можеше да се превърне в изумително сложна работа.
Но Конуей навести всичките си подопечни, дори онези, чието оздравяване беше силно напреднало или пък чието лечение можеше да се ръководи от някой подчинен. Беше съвсем наясно, че това е глупав навик и така само си създава куп ненужна работа, но в действителност повишението в Старши лекар все още беше прекалено прясно за него, за да е привикнал към широкомащабно разпределение на отговорностите. Глупаво се придържаше към желанието всичко да свърши лично.