Конуей се постара да не мисли за това какво ще стане, ако цялата космическа сила на Империята се съсредоточи върху Галактическата болница…
Няколко часа преди пристигането получиха друг доклад от агента си, който вече беше стигнал на централния свят на империята. На първия рапорт му беше отнело девет дни да го предадат на Етла, вторият беше прехвърлен с приоритетно кодиране само за осемнадесет часа.
В доклада се казваше, че Централният свят не изглежда толкова негостоприемен към извънземните като Етла и другите планети в Империята. Хората са по-космополитни и от време на време по улиците се забелязват извънземни. Налице били обаче косвени признаци, че тези същества са с дипломатически статус и произхождат от светове, за които Империята е направила постъпки да бъдат държани заедно настрана, докато не дойде време да ги анексира поотделно. Поне доколкото това касаеше лично агента, отношението към него е било повече от любезно и след няколко дни му предстояла аудиенция при самия император. При все това започвал да се чувства неудобно.
Не беше нещо, което той да може да анализира — беше просто лекар, който е измъкнат от „Проучвания и деколонизация“, напомняше им, а не от големите клечки от „Културни контакти“. Но му останало впечатление, че при определени обстоятелства и пред определени хора всякакво споменаване на целите и конституцията на федерацията е неуместно, а в други случаи, обикновено когато присъстват само няколко души, го окуражават да говори продължително за това. Друга причина за притесненията му бил фактът, че нито един от медийните канали не споменал за пристигането му. Ако положението било обратното и гражданин на Империята би осъществил контакт с Федерацията, събитието щяло да бъде водеща новина в продължение на седмици.
Понякога се чудел дали не приказва прекалено много и му се искало субкосмическият приемник да бъдел достатъчно малък като предавателя, та да може да поиска инструкции през него…
Това беше последното, което чуха за този агент. Завръщането на Конуей в Галактическата болница не беше толкова приятно, колкото си беше представял преди няколко седмици. Тогава беше очаквал да се завърне почти като герой, успешно изпълнил най-голямата задача в кариерата си, аплодисментите на колегите да му проглушат ушите и Мърчисън да го чака с отворени обятия. Вероятността за последното беше твърде малка, разбира се, но Конуей обичаше да мечтае от време на време. Вместо това се завръщаше от задача, която по най-ужасяващ начин му беше изгърмяла в лицето и се надяваше, че колегите му няма да го спрат запитат как или какво е правил, а Мърчисън ще си стои в шлюза с приятелска усмивка на лицето и надлежно прибрани край хълбоците ръце.
Да те посрещнат след дълго отсъствие, кисело си помисли Конуей, е нещо, което приятелите правят един за друг — нищо по-присъщо на човека от това. Тя беше казала, че е чудесно да го види отново и той беше казал, че се радва дето се е върнал, а когато тя започна да задава въпроси, той каза, че точно в момента има ужасно много работа, но ще й се обади по-късно и се усмихна, сякаш да я предизвика да му определи среща е най-важното нещо в главата му. Но усмивката му доста пострада от липса на практика и тя сигурно беше видяла нещо особено лъжливо в нея. Моментално възприе отношение сестра — доктор, каза, че разбира се той имал по-важни неща за вършене и бързо си тръгна.
Мърчисън изглеждаше прекрасна и желана както винаги и той без съмнение й беше наранил чувствата, но точно в момента това изобщо не вълнуваше Конуей. Съзнанието му отказваше да се насочи към каквото и да е друго, освен предстоящата среша с О’Мара. И когато се яви в кабинета на главния психолог малко по-късно, му се струваше, че и най-лошите му опасения ще се сбъднат.
— Седнете, докторе — започна О’Мара. — Значи най-сетне успяхте да ни вкарате в междузвездна война, а?