Или поне така беше на теория, помисли си Конуей сухо. Но доколкото познаваше клюкарницата на болницата, важните данни щяха да циркулират десетина минути след като са напуснали бюрото му.
След това изготви по-подробни инструкции по отношение на пациентите. Топлокръвните кислорододишащи форми на живот можеха да напускат през което и да е от няколкото си нива, но привикналите към силна гравитация и високо налягане видове представляваха специален проблем, да не споменаваме за нискогравитационните МТХК и ЛТХО. Гигантските воднодишащи АФЖЛ, свръхохладените раси и няколкото дузини същества от ниво 31, които дишаха пренагрята пара. Конуей планираше операцията, да отнеме пет дни за пациентите и два допълнителни за медиците, а за такова бързо разчистване на залите трябваше да изпрати хората до точките за евакуация през нива, които не са им привични. Имаше опасност от кислородно заразяване на хлорния сектор, опасност от просмукване на хлор в басейните АФЖЛ, или пък водата да залее всичко останало. Трябваше да се вземат предпазни мерки срещу повреди в охладителите на метановите форми на живот, повреди в антигравитационното оборудване на крехките птицеподобни ЛТХО и разкъсвания на иленсианските защитни костюми.
Заразяването беше най-голямата опасност в болница с множество жизнени среди — заразяване с кислород, хлор, метан, вода, студ, горещина или радиация. По време на евакуацията обичайно действащите предпазни средства — херметични врати, двойни вътрешни шлюзове на нивата, различни детектори и алармени системи — щяха да бъдат пренебрегвани в интереса на бързото преминаване.
После екипът щеше да бъде насочен към детайлна инспекция на транспортните единици, за да се увери, че пътническите им места точно пресъздават околната среда на пациентите, които ще пренасят…
Изведнъж съзнанието на Конуей отказа да работи повече. Той затвори очи, отпусна глава на длани и проследи остатъчния образ от повърхността на бюрото бавно да избледнява в червенина. Беше му писнало от бюрокрация: доклади, обобщения, графики, инструкции. Беше лекар, който в момента планира сложна операция, но такава, изпълнявана по-скоро от високопоставен чиновник, а не от хирург. Конуей не беше прекарал по-голямата част от живота си в обучение, за да става чиновник.
Изправи се, дрезгаво се извини на полковника и напусна кабинета. Без въобще да осъзнава накъде се е насочил, той потегли към своето отделение.
Тъкмо застъпваше новата смяна и по разписанието на пациентите беше около половин час преди първото хранене за деня — доста необичайно време старши лекарят да извършва обход. Тихата паника, която той предизвика, при други обстоятелства щеше да бъде забавна. Конуей любезно приветства дежурния интернист, остана леко изненадан да види, че това беше крепелианският октопод, с когото се беше срещнал като практикант преди няколко месеца, после се раздразни, задето АМСЛ настояваше да го следва наоколо на почетно разстояние. Това беше правилната процедура за младши интернист, но в този момент Конуей предпочиташе да остане насаме с пациентите и мислите си.
А най-силно от всичко го притискаше нуждата да се види и да поговори с понякога странните и винаги прекрасни извънземни пациенти, които технически бяха предоставени на грижите му — всички същества, които беше познавал преди да тръгне към Етла, бяха вече изписани. Той не гледаше картоните им обаче, понеже в момента изпитваше алергия към абстрактната информация на хартия. Вместо това внимателно, едва ли не алчно, ги разпитваше, независимо от симптомите, състоянието и обстановката. Някои от по-незначителните случаи останаха доволни и поласкани от такова внимание от страна на главния лекар, а някои може и да се бяха отегчили от настойчивостта му. Но Конуей имаше нужда от това. Щеше му се да бъде лекар докато още има пациенти…
Доктор на извънземни…
Галактическата болница се разпадаше. Огромната сложна структура, посветена на облекчаването на болните и напредъка на ксенологическата наука, умираше, загиваше като терминален пациент с болест твърде силна, за да й се съпротивлява. Утре и следващите дни отделенията щяха постепенно да се изпразват. Пациентите с техните екзотични физиология, метаболизъм и симптоми, щяха да напуснат. В тъмните стаи щяха да останат само странните и изумителни конструкции, въплъщение на чуждоземни представи за удобно легло, да хвърлят сюрреалистични сенки по стените. И със заминаването на извънземните пациенти и персонала щеше да отпадне нуждата да се поддържа околната среда, която ги е приютявала, транслаторите, които са им позволявали да общуват, информационните касети, които правят възможно един вид да лекува друг…