Но най-голямата галактическа болница за извънземни нямаше да умре напълно, поне още няколко дни или седмици. Мониторният корпус нямаше опит в междузвездни войни, това им беше първата, но все пак знаеха какво би трябвало да очакват. Пораженията сред екипажите на междузвездните кораби щяха да бъдат тежки и голяма част от тях — фатални. Все още живите щяха да бъдат вкарвани тук с три типа увреждания; декомпресия, костни фрактури и радиационно отравяне. Очакваше се две или три нива да бъдат достатъчни да поемат ранените, понеже ако атакуващите пристъпеха към атомно оръжие — а нямаше причина да се предполага друго нещо — и декомпресиите и фрактурите щяха да са съчетани с радиационно отравяне… Нямаше опасност да стане претъпкано.
После функционалното разпадане на станцията, започнало с евакуацията й, щеше да продължи на материално ниво с атаката на имперските сили. Конуей не беше военен тактик, но просто не виждаше как може да се защити огромната, почти празна болница. Тя беше жертвено агне и скоро щеше да загине. Да се превърне в гигантска разбита и разкъсана метална гробница…
Мощна вълна чувства заля съзнанието на Конуей — горчивина, тъга и същевременно горещ гняв, които го разтърсиха. Докато се препъваше навън от поредната зала, не знаеше дали му се ще да плаче, да ругае или да пребие някого. Но правото на избор му беше отнето в мига, когато зави в коридора към секция ПХТЙ и се сблъска с Мърчисън.
Ударът не беше болезнен, понеже едното от срещащите се тела беше добре предпазено от поглъщащ сътресенията костюм, но беше достатъчно силен, за да прехвърли мисълта му от определено много мрачните релси в доста по-приятни. Внезапно му се прииска да гледа и говори с Мърчисън толкова силно, колкото му се искаше и да посети пациентите си, и все по същата причина. Това можеше и да е последният път, когато я вижда.
— Съ-съжалявам — заекна, като отстъпваше. После си спомни последната им среша и каза. — Бях малко пораздрусан в шлюза тази сутрин, направо ми липсваха думи. Дежурна ли си?
— Тъкмо приключвам — отбеляза Мърчисън с неутрален тон.
— О! — кимна Конуей и предложи. — Ами, чудех се… тъй де, дали няма да имаш нищо против да…
— Няма да възразя да поплувам — усмихна се тя.
— Значи решено — отсече той.
Качиха се на възстановителното ниво, преоблякоха се и се срещнаха отново на изкуствения плаж. Докато вървяха към водата, тя внезапно възкликна:
— О, докторе! Когато ми изпращахте онези писма, не се ли сетихте поне да ги сложите в пликове с името ми и номера на стаята на тях?
— И всички да научат, че ти пиша? — изуми се Конуей. — Не мисля, че би искала.
Мърчисън изсумтя тихичко.
— Системата, която приложи, също не беше особено секретна. Торнастър в Патологията има три усти и нито една не успява да държи затворена. Писмата бяха чудесни, но не мисля, че беше най-подходящото да ги пишеш на гърба на докладите за проби…
— Съжалявам — въздъхна Конуей. — Няма да се повтори.
При тези думи мрачното настроение, което видът на Мърчисън бе изхвърлил от съзнанието му, отново го връхлетя. Със сигурност няма да се повтори, каза си задавено, никога повече! И горещото, изкуствено слънце като че ли не топлеше кожата му така приятно, както помнеше отпреди, а водата не беше вече толкова парещо студена. Дори в условията на половин G плуването беше изморително, а не развеселяващо. Сякаш някаква дълбока бездна на умората поглъщаше тялото му и притъпяваше всичките му усещания. Само след няколко минути той се върна в плиткото и се просна на пясъка. Мърчисън го последва със загрижено изражение.
— Отслабнал си — каза му, когато успя да го догони.
Първият порив на Конуей беше да каже: „А ти не“, но такъв комплимент щеше да бъде превратно възприет, а той и без друго не беше приятна компания, та да рискува и да я обиди. Вместо това му хрумна друго и той каза бързо:
— Забравих, че тъкмо излизаш от дежурство и още не си яла. Да идем до ресторанта?
— Да, моля — каза Мърчисън.
Ресторантът беше кацнал високо на скалите, с изглед към трамплините и представляваше дълга прозрачна стена, която разкриваше разкошна гледка към плажа и същевременно спираше шума. Беше единственото място на възстановителното ниво, където беше възможен тих разговор. Но те направо пилееха тишината, понеже почти не говореха.