Мърчисън стигна до средата на храненето, преди да каже:
— И не ядеш много.
Конуей отвърна:
— Някога да си имала или поне да си управлявала звезден кораб?
— Аз? Не, разбира се!
— Ами ако катастрофираш с кораб, чийто пилот е бил наранен и в безсъзнание — настоя той, — а навигационните устройства са оцелели, би ли могла да въведеш координатите на някоя планета от федерацията?
— Не — отвърна Мърчисън нетърпеливо. — Ще трябва да остана там, докато навигаторът дойде на себе си. Що за загадъчни въпроси са това?
— Задавам ги на всичките си приятели — отвърна мрачно Конуей. — Ако беше отговорила „да“ на поне един от тях, щеше да свалиш камък от плещите ми.
Мърчисън остави вилицата и ножа си и лекичко се намръщи. Конуей си помисли, че тя изглежда прекрасно когато се сърди или се смее, и въобще когато прави каквото и да е. Особено по бански. Това беше едно от нещата, които харесваше на това ниво: позволено беше да се хранят по бански. И му се искаше да може да се отърве от мрачното си настроение и поне за няколко часа да бъде блестяща компания. В настоящото си състояние се съмняваше, че Мърчисън ще му позволи да я изпрати, да не говорим за близък контакт в продължение на двете минути и четиридесет и осем секунди, необходими на робота да се приближи…
— Нещо те притеснява — прекъсна размислите му сестрата. Поколеба се, но продължи. — Ако ти трябва рамо да си поплачеш, заповядай. Но не забравяй, само за изплакване на мъката и нищо повече.
— Че за какво друго да го използвам? — учуди се Конуей.
— Не знам — отвърна тя с усмивка. — Но сигурно ще открием.
Той не й се усмихна в отговор. Вместо това заговори за онова, което притесняваше него и хората, включително нея. Когато свърши, тя запази мълчание дълго време. Конуей тъжно наблюдаваше малко странната сцена как младо, целеустремено и много красиво момиче по бял бански стига до решение, което най-вероятно ще й коства живота.
— Мисля, че и аз ще остана — каза накрая, както той вече знаеше, че ще стане. — Нали и ти оставаш?
— Още не съм решил — отвърна той предпазливо, — И без друго не мога да тръгна преди да приключи евакуацията. Пък и може да няма смисъл да се остава… — Той за последен път се опита да я накара да промени мнението си. — …и цялото ти обучение по извънземните ще бъде похабено. Има куп други болници, където ще се радват да те имат…
Мърчисън изправи гръб на стола си. Когато заговори, използваше острия, компетентен и недопускащ глупости тон на сестра, която предписва лечение на вероятно колебаещ се пациент. Заяви:
— От това, което ми каза, излиза, че утре ще имаш тежък ден. Най-добре хубавичко да се наспиш. Всъщност, мисля, че трябва да се прибереш в стаята си незабавно — и със съвсем различен тон добави. — Но ако предпочиташ първо да ме изпратиш…
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
В деня, след като бяха разпространени инструкциите за евакуация на болницата, всичко вървеше гладко. Пациентите изобщо не създаваха проблеми, понеже естественият ред на нещата според болните е да напускат болницата и в този случай изписването им щеше да бъде само малко по-драматично от обикновено. Освобождаването на медицинския персонал обаче беше нещо съвсем необичайно. За пациентите болницата беше само болезнен или поне не особено приятен епизод в живота им. За персонала на Галактическата болница тя беше целият им живот.
Всичко вървеше гладко през първия ден. Всички правеха каквото им е казано, може би по навик или пък в състояние на шок това им се струваше най-лесно — да следват заповедите. Но на втория ден шокът беше отминал и те започнаха да изтъкват аргументи, а онзи, с когото най им се щеше да поспорят, беше доктор Конуей.
На третият ден той си наложи да се обади на О’Мара.
— Ама какво става! — избухна, когато психологът вдигна отсреща. — Проблемът е да накараш тази… тази тълпа гении да гледа на нещата разумно! И колкото по-блестящ е умът, толкова по-тъпо настоява да действа. Като Приликла, състои се само от крехка черупка и крачета-клечици, по-силен вятър би го издухал — и той иска да остане. И доктор Манън, толкова е близо до Диагностик, че вече все едно е, пък разправя, че лечението предимно на човешки травми щяло да му се види направо като почивка. И причините, които някои други изтъкват, са направо смешни… Накарайте ги да видят истината, сър. Вие сте главен психолог…