TУК трябваше да изчакат, за да може да премине процесия ТЛТУ. Конуей се радваше на възможността да отдъхне малко, понеже макар стимулиращата инжекция все още да го преизпълваше с изкуствена бодрост, Мърчисън вече беше на ръба. Веднага щом качаха пациента на кораба, помисли си той, щеше да я прати в леглото.
Седемте ТЛТУ бавничко преминаха покрай тях. Защитните им сфери, прикрепени към самоходни колички, бяха подкарвани от потни ординатори с изпънати лица. За разлика от „костюмите“ на метановите същества, тези сфери не се заскрежаваха. Точно обратното, излъчваха висок, напрегнат писък докато генераторите им се бореха да запазят вътрешната температура до приятните за обитаващите ги същества петстотин градуса. Всяко от тях преминаваше, обгърнато от вълна горещина, която Конуей можеше да усети от шест ярда разстояние.
Ако друга бойна глава удареше тук и сега, ако една от сферите се разтвореше… Не мислеше, че има по-неприятен начин да умреш от това да ти сварят плътта направо върху костите чрез струя свръхпрегрята пара.
По времето, когато предадоха пациента на корабния медик в дока, Конуей вече трудно фокусираше погледа си и определено чувстваше краката си гумени. Предписвам си или легло, помисли си той, или още една стимулираща инжекция. Тъкмо беше решил, че първия тип лечение е за предпочитане, когато любезно му козирува офицер-монитор в костюм за тежка защита, от който все още се излъчваше студът на открития космос.
— Пострадалите са тук, сър — каза настоятелно офицерът, — докарахме ги на снабдителен кораб, понеже Рецепцията е заета с евакуацията. Скачени сме със секция ГБЛЕ, но там е пусто и вие сте първият лекар, който виждам. Ще се погрижите ли за тях?
Конуей за малко да попита какви пострадали, но навреме се усети. Беше имало атака, спомни си внезапно, атаката беше отбита и съответните пострадали, все едно сериозно или не, бяха очевидно главна грижа на този офицер. Ако знаеше, че този доктор тук е бил прекалено зает да мисли за битката и последствията й…
— Къде сте ги сложили? — попита Конуей.
— Все още са на кораба — отвърна офицерът и видимо се поотпусна. — Решихме, че е по-добре някой да ги прегледа, преди да ги местим. Някои от тях… искам да кажа… Ъъъ, ще ме последвате ли, сър?
Бяха единадесет, останки от хора, събрани от останките на кораб, костюмите им още бяха ледени при допир. Бяха им свалени само шлемовете, за да се удостовери дали са още живи. Конуей преброи трима с декомпресии, останалите бяха с фрактури в различна степен на усложнение, а един определено имаше сериозна фрактура на черепа. Нямаше радиационни поражения. Поне засега войната беше чиста, ако коя да е война може да бъде описана като „чиста“…
Усети, че се ядосва и се постара да потисне това усещане. Нямаше време за емоционални излияния над натрошените, кървящи и страдащи от асфиксия пациенти, само защото са изпаднали в такова състояние. Той се отърси и се обърна към Мърчисън.
— Ще взема още една стимулираща инжекция — каза рязко, — това ще е продължителна сесия. Но първо искам да изтрия касетата ГБЛЕ и да се опитам да подбера някаква помощ. Докато ме няма се постарайте да извадите тези хора от костюмите им и ги преместете в пета операционна зала ГБЛЕ, после идете да се наспите. И… благодаря — добави несръчно, не му се искаше да каже повече, понеже мониторът още стоеше край него. Ако се опиташе да обясни онова, което искаше да изрази пред Мърчисън, както единадесетте пострадали лежат в краката им, офицерът сигурно щеше да бъде скандализиран и Конуей не би го обвинил. Но проклетият монитор не беше работил редом с точно тази сестра последните три часа, със стимулираща инжекция да подсилва всичките му сетива…
— Ако ще помогне — каза внезапно Мърчисън, — и аз бих искала стимулираща инжекция.
Конуей благодарно кимна:
— Ти си много отнесено момиче, но все пак се надявах да го кажеш…