СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Към осмия ден всички извънземни пациенти бяха евакуирани и с тях заминаха близо четири пети от болничния персонал. Прекратено беше захранването на нивата, където се поддържаха крайни температури, налягане или гравитация. Свръхстудените кристали се бяха разтопили и газифицирали, а гъстите или пренагряти атмосфери кондензираха в мътна течност по подовете. Същевременно, с напредването на времето пристигаха все повече и повече монитори от инженерната дивизия и превръщаха досегашните болнични стаи в казарми, откъсваха големи части от външната обшивка, за да могат да монтират лъчеви преси и стартови платформи. Представата на Дърмод беше, че Галактическата болница трябвало да се защитава сама, а не да разчита напълно на флота, който вече беше доказал, че не всичко може да предотврати. Към двадесет и петия ден космическата конструкция приключи преобразяването си от беззащитна болница в нещо подобно на тежко въоръжена военна база.
Поради титаничните й размери и огромните резерви енергия — няколко пъти по-големи от тези на защищаващите я мобилни сили — оръжията бяха много и наистина превъзходни. Което беше добре, понеже на двадесет и деветия ден те бяха изпробвани до край в първата голяма вражеска атака.
Тя продължи три дни.
Конуей знаеше, че има смислена, логическа причина Корпусът да укрепва болницата както бяха постъпили, но това не му харесваше. Дори след жестоката тридневна атака, по време на която болницата беше улучена четири пъти — за щастие отново с химически бойни глави — все още това му се струваше нередно. Всеки път, когато си помислеше, че огромната конструкция е посветена на най-възвишените идеи на човечеството и медицината, а е превърната в машина за разрушение, снабдена с адска и неестествена екология и с нея сама си произвежда пациенти, Конуей се ядосваше и натъжаваше и му се гадеше от цялата противна бъркотия. Понякога даже имаше възможност да даде воля на мнението си…
Случи се пет седмици след началото на евакуацията. Обядваше заедно с Манън и Приликла. Главната столова вече не беше препълнена по време на хранене и зелените униформи на мониторите доста надминаваха по брой извънземните на масите, но все още имаше към двеста представители на чужди раси в болницата и точно срещу това Конуей протестираше в момента.
— …все още си мисля, че това е хабене — каза гневно, — хабим животи, медицински таланти, всичко! Всички случаи са и ще продължат да бъдат травми на монитори. Всички до един са хора-земяни. Тъй че няма сочни извънземни случаи, по които да работят. Извънземните в персонала трябва да бъдат пратени по домовете си! Включително присъстващите — добави, като стрелна с поглед Приликла преди да се обърне към Манън.
Доктор Манън прецизно разряза бифтека си и набоде голямо парче на вилицата. Тъй като вече нямаше никакви пациенти от приспособените към лека гравитация видове, той беше изтрил касетите си ЛТХО и МТХК, тъй че диетата му не страдаше от ментални ограничения. През петте седмици от началото на евакуацията той забележимо беше наддал.
— За другите раси — каза логично, — ние сме сочни извънземни случаи.
— Шегуваш се, — отвърна Конуей, — а аз възразявам срещу безсмисления героизъм.
Манън вдигна вежди.
— Героизмът почти винаги е безсмислен — заяви сухо, — и при това е силно заразен. В този случай бих казал, че Корпусът даде пример с желанието си да защищава това място и поради това се почувствахме задължени да останем, за да се грижим за ранените. Поне някои от нас се чувстват така, или си мислим, че някои така мислят.
Сдъвка хапката си и продължи, без да гледа конкретно Конуей.
— Смисленият, логичен избор би бил да се махнем докато е възможно и на онези, които си тръгнаха, никой и дума не каза. Но пък тези разумни, логични хора си имат колеги или, ъъ, приятели, които подозират, че са в истинската категория герои и те не биха си тръгнали заради онова, което биха си въобразили приятелите им, ако избягат. Тъй че по-скоро биха умрели, отколкото да оставят колегите си да ги мислят за страхливци. Те остават.
Конуей почувства как по лицето му плъзва червенина, но не каза нищо.
Манън внезапно се ухили и продължи:
— Но и това е форма на героизъм. Случай на Смърт пред Безчестие, може да се каже. И ето на — всички се оказват герои от един или друг вид. И без съмнение извънземните… — той стрелна с поглед Приликла… — остават по същите причини. А подозирам, и защото не искат да оставят на земляците ГБГЖ монопол върху героизма.
— Ясно — кимна Конуей. Знаеше, че се е изчервил като домат. Вече беше съвсем очевидно: Манън знаеше, че той е останал в болницата само заради Мърчисън, О’Мара и него, защото биха се разочаровали, ако си тръгне. А от другата страна на масата седеше Приликла, чувствителен към емоциите и сигурно го четеше като отворена книга. Конуей си помисли, че никога през живота си не се е чувствал по-зле.