Дърмод пренебрегна това избухване, но така, че да не го обиди. Каза печално:
— Империята е нестабилна политически. Ако имаме достатъчно време, бихме могли да подменим настоящото им правителство с по-поносимо. Имперските граждани сами ще го сторят, всъщност. Но ни трябва време. Трябва също и да попречим на войната да се разрасне, за да не се объркат нещата съвсем! Ако прекомерно много извънземни раси се присъединят към Империята и застанат срещу нас, положението ще стане прекалено трудно за контролиране, а първопричините за конфликта, както и истината или опровергаването на тези обвинения, ще изгубят значение. Можем да печелим време, като ги държим тук колкото се може повече — завърши сухо, — но не можем да сторим кой знае какво за ограничаване на войната. Освен да се надяваме.
Той намести шлема си и започна да го закопчава, макар че забралото му още беше вдигнато за разговор. Точно тогава Манън зададе въпрос, който отдавна се въртеше на езика на Конуей, но не беше изказан на глас, понеже се боеше да не го обявят за страхливец.
— Имаме ли всъщност някакъв шанс да удържим?
Дърмод се поколеба за момент, очевидно се чудеше дали да ги обнадежди или да каже истината. После се реши:
— Добре подкрепена и снабдявана защитна сфера е идеалната тактическа позиция. Но тя може също така, ако врагът ни надминава значително по брой, да се превърне в идеален капан…
Когато Дърмод си тръгна, докараният от него труп беше предаден на Торнастър, тралтанският отговорен диагностик в Патологията, който без съмнение с дни щеше да му се радва. О’Мара се върна към задачата си да пази здравия разум на своите подчинените, а Манън и Конуей се упътиха към работните си места. Реакцията на персонала относно възможността извънземни да ги атакуват, беше общо взето поравно разделена между загриженост от разширяването на войната и интерес относно възможните методи за лечение на пострадали, принадлежащи към съвършено нови видове.
Но отминаха две седмици без очакваното развитие на атаките. Продължаваха да пристигат военни кораби на мониторите, катапултираха обратно навигаторите си в спасителни капсули и заемаха позиции. От екраните за пряко наблюдение в болницата те като че ли покриваха небето, сякаш Галактическата болница се намираше в средата на огромен, плътен звезден куп и всяка звезда представляваше военен кораб. Беше внушителна и много успокоителна гледка, затова Конуей се стараеше да посещава някоя от рампите за пряко наблюдение поне веднъж дневно.
Веднъж, когато се връщаше от подобна разходка, се натъкна на келгианско парти.
За момент не можа да повярва на очите си. Всички келгианци ГБЛЕ бяха евакуирани, лично беше наблюдавал товаренето на последните, но пред себе си имаше двадесетина от грамадните гъсеници, притиснати в плътна купчина. По-близък оглед му показа че не носят обичайните инженерни или медицински емблеми — вместо това сребърната им козина беше боядисана в кръгли и ромбоидни мотиви в червено, синьо и черно. Това бяха келгиански военни обозначения. Конуей хукна да атакува О’Мара.
— И аз се канех да задам същия въпрос, докторе — отвърна рязко главният психолог и посочи наблюдателния си екран, — макар и на по-любезен език. Опитвам се да се добера до командващия флота; така че спри да крещиш и сядай.
Лицето на Дърмод се появи минути по-късно. Тонът му беше любезен, но бързаше, когато каза:
— Тук не сме империята, господа. Ние сме задължени да информираме федеративните правителства и чрез тях хората за развитието на действията както ги виждаме, макар въпросът за нападението от извънземни да не е публично оповестен още. Но трябва да признаете на партньорите ни във федерацията правото да чувстват същото като вас — допълни. — Извънземните останаха в Галактическата болница, а на техните разнообразни родни светове приятелите им искат да дойдат тук и да помогнат да ги защитим. Това е всичко.
— Нали казахте, че не искате войната да се разпростира? — възрази Конуей.
— Не съм ги молил да идват, докторе — остро каза Дърмод, — но след като вече са тук, определено мога да ги използвам. Последните доклади на разузнаването посочват, че следващата атака може да е решителната…
По-късно на обяд Манън прие доста тъжно новината за извънземните защитници. Беше започнал да се наслаждава на възможността да бъде самият себе си и да похапва пържолка на вечеря, каза унило на Конуей, а сега, след като имаше вероятност и за пострадали от други раси, май пак щяха да го натоварят с касети. Приликла, докато ядеше неизменните спагети, отбеляза колко добре било, че извънземният персонал все пак не е напуснал изцяло болницата, като се постара да не гледа към докторите, докато го казва. Самият Конуей премълча.