Следващата атака, беше казал Дърмод, може да е решителната…
Започна три седмици по-късно, период, през който не се случи нищо, с изключение на пристигането на доброволци от Тралта и един самотен кораб с екипаж от планета, за която Конуей не беше чувал никога, класификацията им беше СЛКЛ. Научи, че Галактическата болница никога преди не се е срещала с тези същества „по работа“, понеже те бяха скорошни и много ентусиазирани членове на федерацията. Той приготви едно малко отделение за възможните пострадали от тази раса, като го напълни с ужасно корозивната мъгла, която те използваха за дишане и усили светлината до мощното, актиниево синьо, което СЛКЛ смятаха за най-удобно.
Атаката започна по възможно най-нормалния начин. Конуей си го мислеше, докато гледаше през наблюдателния панел. Главният защитен глобус изглеждаше почти необезпокоен от трите слаби атаки, упражнени върху отдалечени точки от повърхността му. Виждаха се само малки, смесени въртопи дейност — местещите се точки светлина бяха кораби, ракети, контраракети и експлозии — които изглеждаха твърде бавни, за да са опасни. Но така беше само на вид; понеже корабите маневрираха при минимум 5G, автоматичните антигравитационни устройства предпазваха екипажите им от сплескване при чудовищните ускорения, които използваха, а ракетите се движеха с почти петдесетина G. Широко разтворените отблъскващи екрани които понякога отклоняваха ракетите, не се виждаха — а също и пресите и тласкачите, които почти винаги спираха онези, които екраните пропускаха. Дори и така това беше само първоначалното изпробване на болничните защити, серия от разузнавателни рейдове, повдигане на завесата…
Конуей обърна гръб на наблюдателния екран и тръгна към поста си. Дори маловажните сблъсъци водеха до пострадали и наистина не му беше работата да зяпа събитията. Освен това долу в залите щеше да получи много по-вярна картина как върви битката.
През следващите дванадесет часа пострадалите пристигаха на стабилен поток, сетне пробните атаки се смениха с тежки отвличащи удари и ранените заприиждаха на нередовни партиди. А после започна истинската атака и последва наводнение.
Беше загубил усещането си за време, за това кои му асистират и за броя на случаите, които му минаваха през ръцете. Много пъти копнееше за стимулираща инжекция, която да разчисти изтощението от съзнанието и ръцете му, но сега стимулантите бяха забранени независимо от обстоятелствата — медицинският персонал имаше прекалено много работа, за да позволи да се превръщат и някои от членовете му в пациенти. Така че вместо инжекция работеше уморен, като знаеше, че не влага всичките си сили в лечението на пациентите си и ядеше и спеше когато от изтощение не бе способен да държи здраво инструментите. Понякога до него заставаше огромно туловище на тралтан, друг път корпусен медицински ординатор, понякога Мърчисън. Най-често беше Мърчисън, помисли си той. Тя или не се нуждаеше от сън, или успяваше да дремне по същото време като него, или пък просто беше предразположен да й обръща повече внимание. Обикновено Мърчисън поднасяше храна към вцепенените му устни и му казваше кога вече наистина се налага той да полегне.
На четвъртия ден атаката все още не показваше признаци на отслабване. Лъчевите оръдия на външната обшивка работеха почти постоянно и захранването им караше лампите да премигват.
Същият закон, който захранваше изкуствената гравитация на пода и компенсираше убийствените ускорения, използвани от корабите, беше залегнал и в основата на оръжията и от двете страни — отблъскващи екрани, първоначално устройство за метеоритна защита, тракционни и пресиращи лъчи и тласкачите, които бяха комбинация от двете. Тласкачът буташе и дърпаше — вибрираше — с амплитуда до осемдесет G в зависимост от това колко тясно бе фокусиран. Тласък с осемдесет пъти земното притегляне и после отблъскване със същото ускорение, няколко пъти в минута. Естествено, не винаги беше точно фокусиран върху целта, понеже корабите се движеха и взимаха защитни мерки, но едно попадение беше достатъчно да откъсне парче от обшивката или, в случаите когато корабът беше малък, да го разтърсва, докато хората вътре не загинат.
Тласкачите развиваха активна дейност в момента. Имперските сили атакуваха неуморно, притискаха мониторния защитен глобус към болничната обшивка. Боевете се водеха главно с помощта на тласкачи, пространството беше прекалено малко, за да се изстрелват точно прицелени ракети. Това обаче важеше само за сплетените в двубой кораби — все още имаше ракети, насочени към болницата, вероятно стотици; някои успяваха да пробият. Поне пет пъти Конуей усети ударната вълна да разтърсва подметките на обувките му, залепени за пода на операционната.