— Отдръпни се!
Предупреден не толкова от думите, а най-вече от емоционалното излъчване на Конуей при мисълта какво би могла да стори на крехкото като яйчена черупка телце на Приликла костена бухалка на пациента, дребничкият ЖЛНО буквално изхвърча далеч от обсега на съществото. Лейтенантът пристъпи напред, вперил очи във все още неподвижното пипало, което завършваше с въпросното чудовищно оръжие. Няколко секунди никой не помръдна и не проговори, а странно, самият пациент остана безучастен. Накрая Конуей погледна Приликла. Не му се наложи дори да каже нещо.
ЖЛНО обясни:
— Засякох емоционално излъчване от тип, който е характерен само за будно съзнание, което възприема обстановката. Умственият процес сам по себе си изглежда бавен и, съобразно физическия размер на пациента, слаб. В подробности, излъчва се усещане за опасност, безпомощност и объркване. Има и показател за някаква всеобхватна целенасоченост.
Конуей въздъхна.
— Значи просто се преструва — промърмори мрачно лейтенантът, говореше по-скоро на себе си.
Фактът, че пациентът имитира безсъзнание, притесни Конуей по-малко, отколкото монитора. При все купищата диагностично оборудване, с които разполагаше, той твърдо се придържаше към вярването, че най-добрият водач на доктора относно всички болести е пациентът, който е в състояние да комуникира и съдейства. Но как човек да започне разговор със същество, което е почти бог…?
— Ние… ние смятаме да ти помогнем — каза предпазливо. — Разбираш ли какво казвам?
Пациентът остана неподвижен както преди. Приликла каза:
— Няма признаци, че те чува, докторе.
— Но ако е в съзнание… — започна Конуей и довърши изречението с безпомощно свиване на рамене.
Започна да събира инструментите си отново и с помощта на Приликла пак прегледа ЕПЛХ, като обърна специално внимание на слуховите и зрителни органи. Но нямаше физическа или емоционална реакция на провеждания преглед, при все проблясващите светлинки и немалкия брой неприятни проби. Конуей не виждаше доказателства за физически проблеми при който и да е от сензорните органи, но пациентът оставаше напълно безчувствен към всички външни дразнители, физически беше в безсъзнание, невъзприемчив към това, което се случва около него, само дето Приликла настояваше, че не е.
Що за луд, откачен полубог, помисли си Конуей. Довери се на О’Мара и ще ти прати най-шантавите случаи. На глас каза:
— Единственото обяснение, което виждам за това странно състояние е, че съзнанието, което възприемаш, страда от блокаж на контактите със сензорния си апарат. Състоянието на пациента не е причина за това, следователно проблемът би трябвало да е от психологическо естество. Бих казал, че чудовището спешно се нуждае от психиатрична намеса. При все това — заключи — в главата му ще се ровят по-успешно, ако пациентът е физически добре, следователно смятам, че първо трябва да се съсредоточим върху отстраняването на този кожен проблем…
В болницата се използваше специфична ваксина срещу епителоми от типа, засегнал пациента, и от Патологията вече бяха установили, че е подходяща за метаболизма на ЕПЛХ и не би трябвало да даде някакви странични ефекти. На Конуей му отне само няколко минути да измери пробната доза и да я инжектира подкожно. Приликла пристъпи бързо към него да види ефекта. Това, и двамата си знаеха, беше едно от редките, бързопроявяващи се медицински чудеса — ефектът му щеше да стане видим само след секунди, а не чак след часове или дни.
Десет минути по-късно все още нямаше промяна.
— Упорито приятелче — отбеляза Конуей и инжектира максимално допустимата доза.
Почти веднага кожата в тази област потъмня и изгуби сухия си напукан вид. Докато гледаха, тъмната област се разпространи значително, и едно от пипалата помръдна леко.
— Какво става в главата му? — попита Конуей.
— Горе-долу същото както преди — отвърна Приликла, — но е налице нарастваща ярост след последната инжекция. Засичам усещания на ум, който се опитва да вземе решение… прави решение…
Приликла започна да трепери неудържимо, ясен знак, че емоционалното излъчване на болния се усилва. Конуей беше отворил уста да зададе въпрос, когато остър, разкъсващ звук привлече вниманието му обратно към пациента. ЕПЛХ се беше надигнал и се хвърляше срещу предпазната мрежа. Два от удържащите го ремъци вече бяха разкъсани и беше успял да освободи едното си пипало. Онова с бухалката…
Конуей се метна експлозивно и успя да избегне удара по главата си само на милиметри — почувства, как този инструмент за последно причастие буквално му докосва косата. Но лейтенантът нямаше такъв късмет. Почти в края на замаха си костената бухалка се удари в рамото му, като го хвърли през малката зала толкова силно, че почти го размаза в стената. Приликла, който нямаше равен по страхливост като първичен инстинкт за самосъхранение, вече се беше заловил с вендузите на крачетата си за тавана — единственото сигурно място в стаята.